Джон Гришам: Бялата къща

Дядо явно се изнерви от многото коли. Той стисна кормилото, наби спирачки и промърмори нещо под носа си. Завихме по една улица и ето ти автогара „Грейхаунд“, многолюдно място с три лъскави автобуса, паркирани в редица отляво. Спряхме на бордюра до табелата „Заминаващи“ и слязохме бързо. Дядо не беше много по прегръдките, така че бързо си взехме довиждане. Но когато щипна бузата ми, видях влага в очите му. По тази причина той бързо се върна в камиона и замина. Махахме му, докато не се изгуби от поглед. Сърцето ми се сви, като гледах как старият му камион завива зад ъгъла и изчезва. Отиваше обратно във фермата, при наводненията, семейство Лечър и дългата зима. Но в същото време се радвах, че аз няма да се върна.

Обърнахме се и влязохме в автогарата. Приключението ни вече започваше. Татко сложи саковете до няколко седалки, а после отидохме на гишето.

— Два билета за Сейнт Луис — каза той.

Зяпнах от изненада и го погледнах удивено.

— За Сейнт Луис ли? — попитах аз.

Той се усмихна, но нищо не каза.

— Автобусът тръгва в дванайсет — каза продавачът.

Татко плати билетите и седнахме до мама.

— Мамо, ще ходим в Сейнт Луис! — казах аз.

— Само ще спрем там, Люк — каза татко. — От Сейнт Луис ще хванем автобуса за Чикаго, а после за Флинт.

— Дали ще видим Стан Мюжъл?

— Съмнявам се.

— Може ли да видим „Спортсманс Парк“?

— Не този път. На връщане, да речем.

След няколко минути ме пуснаха да обиколя автогарата и да разгледам къде какво има. Видях едно кафене, където седяха двама войници. Спомних си за Рики и осъзнах, че нямаше да съм си вкъщи да го посрещна. Видях семейство негри, рядка гледка в нашата част на Арканзас. Стискаха чантите си и изглеждаха объркани като нас. Видях още две фермерски семейства, които също бягаха от наводнението.

Когато се върнах, родителите ми се държаха за ръце и бяха потънали в разговор. Чакахме цяла вечност, преди да ни извикат да се качваме. Саковете бяха пъхнати в багажника на автобуса и ние заехме местата си.

Мама и аз седнахме заедно, а татко се настани точно зад нас. Аз бях до прозореца, гледах през него и не пропусках нищо, докато обикаляхме из Джоунсбъро, излязохме на магистралата и набрахме скорост. Край нас все още имаше само мокри памукови поля.

Когато успях да откъсна очи от прозореца, погледнах майка ми. Главата й беше облегната назад. Очите й бяха затворени, а на лицето й бавно изгряваше усмивка.

© 2001 Джон Гришам

© 2001 Зорница Димова, превод от английски

John Grisham

A Painted House, 2001

Сканиране: Сергей Дубина, 2007

Редакция: Венцислав, 2007

Публикация:

Джон Гришам

Бялата къща

Издателство „Обсидиан“, София, 2001

Балканпрес АД, София

368 с.; 20 см

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3062]

Последна редакция: 2008-09-20 12:34:48