Джон Гришам - Бялата къща

Вятърът продължаваше да ни тласка към памука и затова татко скочи от лодката и започна да я бута отзад.

— Внимавай със змиите — предупреди отново мистър Лечър. И двамата бяха мокри до кости.

— Една змия за малко да ухапе Пърси — каза ми Либи. — Доплува на верандата. — Тя се беше надвесила над бебето и се опитваше да го скрие от дъжда.

— Как се казва? — кимнах към него аз.

— Още си няма име.

Такава глупост не бях чувал. Бебе без име. Повечето бебета на баптисти си имаха по две-три още преди да дойдат на бял свят.

— Кога се връща Рики? — прошепна тя.

— Не знам.

— Добре ли е той?

— Да.

Явно примираше да чуе нещо за него и това ме караше да се чувствам неловко. Все пак не беше неприятно да седиш до такова хубаво момиче и то да ти шепне в ухото. Братчетата и сестричетата й следяха приключението с ококорени очи.

По-близо до пътя водата стана плитка и най-накрая лодката заседна в калта. Излязохме и натоварихме децата в камиона. Дядо седна зад кормилото.

— Люк, ти оставаш с мен — каза татко. Камионът тръгна на заден, а мистър Лечър и баща ми обърнаха лодката и почнаха да я дърпат и бутат обратно. Вятърът беше толкова силен, че трябваше да се притиснат към нея. Аз се возех сам с наведена глава и гледах да не се измокря много. Студените капки ме удряха все по-силно.

Когато наближихме, в езерото около къщата се бяха надигнали вълни. Мистър Лечър отново издърпа лодката и закрещя на жена си. Тя му подаде едно дете от верандата. Едва не го изтърваха, когато вятърът изви и блъсна лодката назад. Пърси подаде дръжка на метла и аз я сграбчих, за да върнем лодката до верандата. Татко крещеше нещо, мистър Лечър също. Оставаха четири деца и всички искаха да се качат наведнъж. Аз им помогнах да влязат едно по едно.

— Внимавай, Люк — повтори десетина пъти татко.

Когато децата се качиха, мисис Лечър метна един чувал, явно пълен с дрехи. Предполагах, че други нямат. Чувалът падна до краката ми и аз го стиснах, сякаш беше много ценен. До мен седеше едно босо момиченце — те всичките бяха боси — с ризка без ръкави. Зъзнеше от студ и се държеше за крака ми, сякаш вятърът ще я отнесе. В очите й имаше сълзи, но когато я погледнах, тя ми благодари. Мисис Лечър се качи в лодката между децата си и се развика на мъжа си, защото той й крещеше. Когато лодката се напълни и в къщата не остана никой, обърнахме и потеглихме към пътя. Ние в лодката стояхме с наведени глави, за да се пазим от дъжда.

Татко и мистър Лечър се бореха с всички сили да я бутат срещу вятъра. На места водата им стигаше само до колене. Но след няколко крачки пак се вдигаше до гърдите им и им пречеше да пазят равновесие. Мъчеха се да карат по средата на пътя и да не влизат в памука. Обратния път изминахме много по-бавно.

Дядо не ни чакаше. Не му беше стигнало времето да остави първата групичка и да се върне за втората. Когато стигнахме до калта, татко върза лодката на мистър Джетър за един стълб от ограда и каза:

— Няма смисъл да чакаме тук.

Нагазихме в калта и се борихме с вятъра и дъжда, докато се добрахме до реката. Техните деца се страхуваха от моста и пищяха като луди. Бяха се вкопчили в родителите си. Мистър Лечър носеше чувала. По средата на моста аз погледнах дъските пред себе си и забелязах, че и мисис Лечър е боса като децата си.

Когато прекосихме моста, видяхме дядо да се задава.

Баба и мама ни чакаха на задната веранда, където бяха стъкмили нещо като поточна линия. Те посрещнаха втората вълна деца и ги заведоха до другия край на верандата, където имаше купчина дрехи. Гостите се съблякоха, кой притеснено, кой не, и се облякоха в неща, които се предаваха в нашето семейство от десетки години. После ги заведохме в кухнята, където имаше достатъчно ядене за няколко обяда. Баба беше извадила наденица и шунка и беше направила два тигана питки. Масата беше покрита с големи купи от всички зеленчуци, които майка ми беше отгледала през последните месеци.

Семейство Лечър се скупчиха около масата до един. Само бебето спеше някъде. Почти не говореха — не знам дали от срам, от облекчение или просто от глад. Подаваха си купите и от време на време си казваха „благодаря“. Мама и баба направиха чай и се засуетиха около тях. Аз ги гледах от вратата. Татко и дядо бяха на предната веранда, пиеха кафе и гледаха как дъждът утихва.

Докато гостите ядяха, ние отидохме във всекидневната, където баба беше запалила огън в камината. Петимата седнахме край него и дълго време слушахме семейство Лечър в кухнята. Говореха тихо, но вилиците и ножовете им дрънчаха. Бяха на топло и безопасно място и не умираха от глад. Как можеше да има толкова бедни хора?