Джон Гришам - Бялата къща

Изтичах до железарския магазин и поисках три кутии бяла блажна боя.

— Имаме само две — каза продавачът.

Онемях от изненада. Как така ще им свърши боята?

— Ще ми докарат до другия понеделник — каза той.

— Дай ми двете — казах аз.

Сигурен бях, че няма да ми стигнат, но му дадох шест банкноти по един долар, а той ми върна рестото.

— Дай да ти ги занеса — предложи той.

— Не, мога и сам — казах аз и хванах двете кутии. Вдигнах ги с мъка и ги помъкнах към изхода, като едва не се спънах. Изнесох ги от магазина на тротоара. Огледах се за кола и се ослушах за бебешки плач. Слава богу, беше съвсем тихо.

Пърл пак излезе на тротоара пред магазина си и се зао-зърта. Аз се скрих зад една паркирана кола. После видях нашият камион да се задава от южния край, като едва-едва пъплеше и изглеждаше много подозрителен. Татко ме зърна и спря посред улицата. Напънах се да вдигна боята и хукнах към камиона. Татко слезе да ми помогне. Аз скочих в каросерията и той ми подаде кутиите. Предпочитах да се возя отзад, по-далеч от най-малкия Лечър. Точно когато татко пак седна зад кормилото, бебето изписка.

Камионът потегли и то млъкна.

— Здрасти, Пърл! — извиках аз, докато минавахме край нея.

Либи седеше на предните стълби с баба и ни чакаше. Когато камионът спря, бебето пак се разрева. Жените го занесоха в кухнята и взеха да го тъпчат със сладолед.

— Всичкият бензин в окръг Крегхед не може да го накара да млъкне — каза татко.

Слава богу, сладоледът го успокои. Малкият Лечър заспа в ръцете на майка ми.

Тъй като ваниловият сладолед беше подействал, когато аз съм бил болен, въпросното лекарство беше прието за още едно доказателство, че сме братовчеди. Това не ме радваше особено.

В никакъв случай не бяхме планирали пълна плевня съседи. И макар отначало да се радвахме на собствената си християнска доброта и състрадателност, скоро почнахме да се питаме докога ще стоят. Пръв повдигнах въпроса на вечеря; обсъждахме надълго и нашироко събитията през деня и аз се обадих:

— Според вас кога ще си тръгнат?

Дядо смяташе, че ще си идат още щом водата спадне. Да живееш в чужда ферма беше допустимо при изключителни обстоятелства, но никой, който малко от малко се уважава, нямаше да остане и ден повече от необходимото.

— Какво ще ядат, като се върнат? — попита баба. — Троха не е останала в онази къща. — Тя предрече, че те ще останат до пролетта.

Татко сметна, че паянтовата им къща няма да издържи наводнението и те няма да имат къде да се върнат. Освен това нямаха камион, нито някакво друго превозно средство. И без това от десет години земята им не можеше да ги изхрани. Къде другаде да идат? Тази перспектива сякаш не се хареса на дядо.

Мама главно слушаше, но по едно време каза, че те не са от хората, които се срамуват да живеят в чужда плевня. Освен това се притесняваше за децата — не само за очевидните проблеми със здравето и недохранването, а и за тяхното образование и духовност.

Дядовата прогноза за скорошно заминаване беше обсъдена и в крайна сметка отхвърлена. Трима на един. Четирима, ако се броеше и моят глас.

— Ще се оправим някак — каза баба. — Имаме достатъчно храна и за нас, и за тях. Те са тук, нямат къде другаде да идат, и ние ще са погрижим за тях. — Никой нямаше намерение да спори с нея. — Бог не случайно е дал плод на градината ни — добави тя и кимна към майка ми. — Според Лука Исус казва: „Кани бедни, маломощни, хроми, слепи и ще бъдеш блажен.“

— Ще заколим две прасета вместо едно — каза дядо. — Ще имаме много месо за зимата.

Прасетата се колеха в началото на декември, когато беше студено и бактериите умираха. Всяка година едно прасе се застрелваше в главата, попарваше се с вряла вода, провесваше се от дървото до бараката с инструменти, изкормваше се и се нарязваше на парченца. От него се правеше бекон, шунка, наденица, салам и пушени ребра. Използваме всичко — езика, мозъка и краката. „Всичко освен квиченето“, казваха възрастните. Съседът ни мистър Джетър беше добър касапин. Той надзираваше изкормването и сам вадеше по-важните части. Плащахме му с една четвърт от най-крехкото месо.

Когато за пръв път видях как се убива прасе, избягах зад къщата и повърнах. След време обаче промених мнението си — ако искаш да имаш шунка и бекон, трябва да си заколиш прасе. Само че и два шопара нямаше да изхранят семейство Лечър до пролетта. Те бяха единайсет души заедно с бебето, което в момента караше на ванилов сладолед.

Докато говорехме за тях, аз взех да мечтая да ида на север.