Джон Гришам - Бялата къща

Обясни ми, че майка ми ще има нужда от помощ, когато бебето се роди. Там щяло да има други хора от Арканзас, добри баптисти, на които можело да се разчита, но аз трябвало да помагам в къщната работа.

— Каква работа? — попитах с пълна уста. Мислех си, че работа има само във фермата. Смятах, че съм се отървал от нея.

— Домакинска — каза неясно тя. Баба никога не беше прекарвала и една нощ в града. Нямаше представа къде ще живеем, впрочем ние също. — Просто помагай, когато се роди бебето.

— Ами ако плаче като детето на Либи? — попитах аз.

— Няма. Никое бебе не плаче толкова.

Майка ми мина покрай нас с дрехи в ръцете. Стъпваше пъргаво. От години мечтаеше за този ден. Дядо, баба и дори може би татко смятаха, че заминаваме само за малко. За мама обаче това беше важна крачка. Този ден беше крайъгълен камък не само в нейния живот, а и в моя. Тя отрано ме беше убедила, че няма да стана фермер, така че с нашето тръгване ние прекъсвахме връзките си с този живот.

Дядо влезе в кухнята и си наля кафе. Седна в края на масата до баба и почна да ме гледа как ям. Не го биваше много по поздравите, а със сбогуванията беше още по-зле. Според него колкото по-малко приказваш, толкова по-добре.

Когато се натъпках до спукване, излязох с дядо на предната веранда. Татко носеше саковете към камиона. Беше облечен в колосани кафяви панталони и колосана бяла риза. Никакъв гащеризон. Мама носеше красива неделна рокля. Не искахме да приличаме на бегълци от памуковите поля на Арканзас.

Дядо ме заведе в предния двор, там, където преди време беше втора база. Спряхме и погледнахме към къщата. Тя светеше на ясното утринно слънце.

— Браво на теб, Люк — каза той. — Добра работа свърши.

— Само дето не можахме докрай — казах аз. В далечния десен ъгъл, откъдето беше започнал Трот, оставаше небоядисано местенце. Колкото и да се опитвахме да пестим, четирите кутии не ни стигнаха за малко.

— Още един-два литра и готово — каза дядо.

— Да, сър. Горе-долу толкова.

— Ще я добоядисам тази зима — каза той.

— Благодаря, дядо.

— Като се върнете, ще е готова.

— Чудесно.

Събрахме се при камиона и всички прегърнахме за последно баба. За миг ми се стори, че тя пак ще изреди списъка с обещанията, но гърлото й се беше свило. Качихме се в камиона — дядо зад кормилото, аз по средата, мама до прозореца, татко отзад със саковете — и излязохме на пътя.

Докато потегляхме, баба седеше на предните стълби и бършеше очите си. Татко ми беше казал да не плача, но не можах да се сдържа. Стиснах ръката на мама и закрих лицето си.

Спряхме в Блек Оук. Татко имаше малко работа в центъра. Аз исках да се сбогувам с Пърл. Мама занесе в пощата писмото на Либи до Рики и го изпрати. Двамата говорихме надълго и нашироко за него и тя също реши, че не е наша работа. Щом Либи искаше да пише на Рики и да му разкаже за бебето им, не трябваше да я спираме.

Пърл, естествено, знаеше, че заминаваме. Тя ме прегърна толкова силно, че щеше да ми счупи врата. После извади кесийка с бонбони.

— Ще ти трябват за из път — каза тя.

Аз зяпнах огромните количества шоколадови, ментови и дъвчащи бонбони в кесията. Пътуването вече беше успешно. Поп се появи, стисна ми ръката като на възрастен и ми пожела късмет.

Върнах се в камиона с бонбоните и ги показах на дядо, който още беше зад кормилото. Родителите ми също скоро се върнаха. Не бяхме в настроение за голямо изпращане. Заминавахме от безсилие пред провалената реколта. Никак не държахме целият град да разбере, че бягаме на север. По това време на деня обаче беше тихо.

Гледах нивите до магистралата към Джоунсбъро. И те бяха мокри като нашите. Канавките преливаха от мътна вода. Потоците и реките бяха препълнени.

Минахме край пътя, където двамата с дядо чакахме планинците. Там бяхме срещнали семейство Спрюл и аз за пръв път бях видял Ханк, Тали и Трот. Ако друг фермер беше спрял по-рано или ние бяхме стигнали по-късно, сега цялото семейство Спрюл щеше да си бъде в Юрика Спрингс.

Тали беше изминала същия път в същия камион, само че посред бурна нощ и с Каубой зад кормилото. Тя бе избягала да търси по-добър живот на север, също като нас. Още не можех да повярвам, че го направи.

Не видях жива душа да бере памук, докато не стигнахме Нетълтън, малко градче до Джоунсбъро. Там канавките не бяха толкова пълни, нито земята толкова мокра. Няколко мексиканци работеха усилено.

На края на града движението се усили. Аз седнах, за да виждам по-добре магазините, хубавите къщи, чистите коли и минаващите край нас хора. Не можех да си спомня кога за последен път съм ходил в Джоунсбъро. Когато фермерско дете стигнеше до града, то говореше за това цяла седмица. Ако градът беше Мемфис, можеше да говори и месец.