Джон Гришам - Бялата къща

Открих, че вече не мога да мисля лошо за тях. Те бяха хора като нас, само че имаха нещастието да се родят изполичари. Не беше хубаво да ги презирам. Пък и Либи ми харесваше.

Вече се надявах, че може би и тя ме харесва.

Докато се наслаждавахме на добрината си, бебето се разрева някъде из къщата. Баба скочи и изчезна.

— Ще ида да го нагледам — долетя гласът й от кухнята. — Вие си дояжте.

Не чух някой от тях да става от масата. Това бебе плачеше, откакто се беше родило, и те му бяха свикнали.

Ние обаче не бяхме. То плака през остатъка от обяда. Баба го разнася цял час из стаята, докато родителите ми и дядо отведоха семейство Лечър до новото им жилище в плевнята. Либи се върна с тях да нагледа бебето, което продължаваше да реве. Дъждът беше спрял, така че мама го взе да го разходи около къщата, но то не млъкна и навън. Не бях чувал някой да се дере така неспирно.

Следобед вече не издържахме. Баба опита няколко от домашните си лекарства, леки отвари, които само влошиха нещата. Либи го полюля на люлката, но полза никаква. Баба му пя и танцува из къщата; ревът според мен само се усили. Мама го поноси на ръце. Татко и дядо отдавна бяха изчезнали. Аз исках да избягам и да се скрия в силоза.

— Не съм виждала такива колики — каза баба.

По-късно, докато Либи отново люлееше бебето на предната веранда, по дочух един разговор. Другата ми баба, която беше умряла и която бе живяла в града в боядисана къща, навремето ми дала няколко лъжички ванилов сладолед. Аз веднага съм спрял да плача и след няколко дни коликите ми минали.

След известно време пак съм получил пристъп. Баба по принцип не държеше купешки сладолед в камерата. Родителите ми запалили камиона и тръгнали към града. По пътя аз съм спрял да плача и съм заспал. Те решили, че номерът бил в движението.

Мама ме прати да намеря баща ми. Тя взе бебето от Либи, която нямаше търпение да се отърве от него, и след малко тръгнахме към камиона.

— В града ли ще ходим? — попитах аз.

— Да — отговори майка ми.

— Ами то? — попита татко и посочи бебето. — Нали е тайна.

Мама беше забравила за това. Ако ни видеха в града с чуждо бебе, клюките нямаше да имат край.

— Ще преценим на място — каза тя и блъсна вратата. — Хайде да тръгваме.

Татко запали мотора и тръгна на заден. Аз бях по средата, а бебето беше само на няколко сантиметра от рамото ми. След кратка пауза то отново избухна в плач. Докато стигнем до моста, ми идеше да го изхвърля през прозореца.

Щом пресякохме реката обаче, се случи нещо странно. Бебето постепенно притихна и заспа здраво. Мама се усмихна на татко, сякаш искаше да рече: „Нали ти казвах.“

По пътя за града родителите ми не спряха да си шепнат. Решиха майка ми да слезе от камиона до църквата и да прескочи до Поп и Пърл за сладолед. Притесняваха се, че Пърл ще се учуди защо не купува нищо друго и защо изобщо майка ми е в града в сряда следобед. Решиха да не й казват нищо и да я оставят да се измъчва от собственото си любопитство. Колкото и умна да беше, Пърл нямаше да се сети, че сладоледът е за едно незаконородено бебе, скрито в камиона ни.

Спряхме до църквата. Никой не гледаше, така че мама ми прехвърли бебето със строги инструкции как да държа едно такова същество. Докато затвори вратата, то вече беше зейнало, очите му светеха, а дробовете му бяха пълни с гняв. Изрева два пъти и едва не ме изплаши до смърт, преди татко да запали мотора и отново да тръгне да кръстосва улиците на Блек Оук. Бебето ме погледна и се умири.

— Само не спирай — казах аз на татко.

Минахме покрай магана, който изглеждаше мрачен и запустял. Заобиколихме зад методистката църква и училището, а после завихме на юг по главната улица. Мама излезе от бакалничката с хартиена торбичка в ръка. Пърл, естествено, вървеше след нея и не млъкваше. Те си приказваха, а ние минахме покрай тях. Татко им помаха, сякаш нямаше нищо необичайно.

Просто си знаех, че ще ни хванат с бебето. Един силен писък и целият град щеше да научи тайната ни.

Пак обиколихме магана и когато се насочихме към църквата, видяхме мама да ни чака. Щом спряхме да я вземем, бебето се ококори. Долната му устна затрепери. Беше готово да запищи, когато аз го подадох на мама и казах:

— Подръж го малко.

Излязох от камиона, преди тя да успее да влезе. Бързината ми ги учуди.

— Къде отиваш, Люк? — попита татко.

— Искам да купя боя. Вие покарайте малко.

— Влизай в камиона! — викна той.

Бебето изплака и майка ми бързо се пъхна вътре. Аз се скрих зад камиона и побегнах с всичка сила към улицата. Зад мен се чу нов писък, макар и не толкова силен, и камионът потегли.