Джон Гришам - Бялата къща

Пътуването ми се струваше по-привлекателно. Жал ми беше за семейство Лечър и се гордеех, че ги спасихме. Знаех, че като християни сме длъжни да помагаме на бедните. Разбирах всичко това, но не можех да си представя цяла зима да живея с всички тези дечурлига. Скоро щях да се върна в училище. Те с мен ли щяха да дойдат? Като нови ученици може би трябваше да ги представя? Какво щяха да си помислят приятелите ми? Очаквах само унижения.

А след като живееха у нас, беше само въпрос на време голямата тайна да излезе наяве. Всички щяха да разберат, че Рики е бащата на бебето. Пърл щеше да се досети къде отива ваниловият сладолед. Все нещо щеше да се обърка и с нас щеше да е свършено.

— Наяде ли се, Люк? — попита татко и ме изтръгна от мислите ми.

Чинията ми беше празна. Всички я погледнаха. Трябваше да поговорят насаме. Това беше знак да си намеря някаква работа.

— Много беше вкусно. Може ли да ставам? — изрецитирах аз.

Баба кимна, аз отидох на задната веранда и блъснах вратата така, че да се чуе. После се промъкнах обратно в тъмното на една пейка до кухненската врата. Оттук се чуваше всичко. Те се притесняваха за парите. Заемът щеше да бъде отсрочен до другата пролет и тогава щяха да му мислят. И другите сметки можеха да се отложат, макар че дядо мразеше да закъснява.

По-важното беше да издържим зимата. Храната не беше проблем. Трябваше да имаме пари за основни неща като електричество, газ и бензин за камиона, а също за кафе, брашно и захар. Ами ако някой се разболее и му потрябват лекарства? Ами ако камионът се развали и трябват резервни части?

— Тази година не сме давали нищо на църквата — каза баба.

Дядо пресметна, че около трийсет процента от реколтата е на полето. Ако времето се оправеше и памукът изсъхнеше, все можехме да спасим нещичко. Това щеше да донесе малко пари, но маганът щеше да задържи повечето от тях. Пък и двамата с татко не вярваха да оберат повече памук през 1952-ра.

Парите бяха проблем. Почти ги бяхме свършили, а нови нямаше откъде да дойдат. Едва щяха да ни стигнат за бензин и електричество до Коледа.

— Джими Дейл ми пази място в завода на „Буик“ — каза татко. — Но не може да чака дълго. Точно сега няма много работа. Трябва да действаме.

Според Джими Дейл в момента надницата била три долара на час, работело се четирийсет часа седмично, но можело и извънредно.

— Той казва, че можело да изкарвам почти двеста долара седмично — каза татко.

— Ще ви пращаме колкото можем — добави майка ми.

Дядо и баба уж протестираха, но всички знаеха, че решението е взето. В далечината се чу шум, който ми се струваше смътно познат. Докато приближаваше, аз потръпнах и съжалих, че не съм се скрил на предната веранда.

Бебето пак беше тук, ревеше и явно умираше за ванилов сладолед. Аз се измъкнах от верандата и направих няколко крачки към плевнята. В сенките видях Либи и мисис Лечър да идват към къщи. Скрих се зад кокошарника и се заслушах, докато минаваха край мене. Неспирният рев огласяше фермата ни.

Баба и мама ги посрещнаха на задната веранда. Запалиха лампа, надвесиха се над малкото чудовище, а после го внесоха вътре. През прозореца видях как татко и дядо се изнасят към предната веранда.

Под грижите на четири жени след няколко минути плачът спря. После Либи излезе от кухнята и седна на края на верандата точно там, където Каубой ми беше показал ножа си. Отидох до къщата.

— Здрасти, Либи — казах аз, когато стигнах на два-три метра от нея.

Тя подскочи, а после се опомни. Нервите й бяха опънати от коликите на бебето.

— Люк, какво правиш? — попита тя.

— Нищо.

— Ела седни тук — рече Либи и потупа мястото до себе си. Аз я послушах.

— Това бебе винаги ли плаче?

— Така ми се струва. Мен не ме дразни.

— Наистина ли?

— Да. Напомня ми за Рики.

— Сериозно?

— Да. Той кога ще се върне? Знаеш ли?

— Не. В последното си писмо пишеше, че може да се прибере до Коледа.

— Нямам търпение да го видя — каза тя, видимо развълнувана.

— Какво ще стане, като се прибере? — попитах аз, макар да не бях сигурен, че искам да чуя отговора.

— Ще се оженим — каза тя с широка хубава усмивка. В очите й се четеше радост и очакване.

— Така ли?

— Да, той ми обеща.

Не исках Рики да се жени. Той си беше мой. Щяхме да ловим риба и да играем бейзбол, а той щеше да ми разказва за войната. Той беше мой батко, а не нечий съпруг.

— Толкова е сладък — каза тя и вдигна поглед към небето.

Рики беше всякакъв, но не и сладък. От друга страна, кой знае какви звезди й беше свалял.