Джон Гришам: Бялата къща

Два дни след това седях на стълбите и си мечтаех да прехвърля плевнята.

Когато мексиканците минаха край бараката с инструментите, мама каза:

— Много уморени ми изглеждат.

— Цели шейсет и двама дойдоха натъпкани в едно ремарке — отвърнах аз, обзет от необяснимо желание да поразбуня духовете.

— От това се страхувах.

— И то старо ремарке. Разнебитено и мръсно. — Пърл направо побесня.

— Повече няма да се повтори — каза тя и аз разбрах, че на татко ще му трият сол на главата. — Бягай да помогнеш на дядо си.

Бях прекарал последните две седмици в плевнята. Двамата с мама метохме и бърсахме горния етаж, като се опитвахме да създадем малко уют за мексиканците. Повечето фермери настаняваха своите в изоставени пристройки или обори. Носеше се слух, че Нед Шакълфорд слагал мексиканците си да живеят при кокошките.

Ала във фермата на семейство Чанддър това не можеше да се случи. По липса на друго място мексиканците щяха да са принудени да живеят в плевнята ни над обора, но там нямаше да има и прашинка. Освен това щеше да мирише приятно. Майка ми цяла година събира стари одеяла и юргани, за да има на какво да спят.

Мушнах се вътре, но останах долу в обора, до мястото на Изабел. Тя беше нашата дойна крава. Дядо твърдеше, че през Първата световна война животът му бил спасен от млада французойка на име Изабел, и затова беше кръстил на нейно име породиста крава. Баба ми изобщо не повярва на тази история.

Чувах ги как се движат и се настаняват горе. Дядо говореше с Мигел, който беше смаян от чистотата и уюта в плевнята. Дядо приемаше комплиментите, сякаш той и само той я беше лъснал.

Всъщност и той, и баба хич не вярваха, че майка ми ще успее да спретне прилично място за спане на работниците. Мама беше израснала в малка ферма в покрайнините на Блек Оук, така че беше почти гражданка. Всъщност беше расла сред деца, които били с твърде големи възможности, за да берат памук. Никога не беше ходила пеша на училище — баща й я карал с колата. Беше ходила в Мемфис три пъти, преди да се омъжи за татко. Беше израснала в боядисана къща.

Нашето семейство наемаше земя от мистър Фогел от Джоунсбъро. Аз никога не го бях виждал. Името му рядко се споменаваше, но когато се прокраднеше в разговора, то се произнасяше с уважение и страхопочитание. Аз го смятах за най-богатия човек на света.

Дядо и баба наемаха земя от Голямата депресия насам. В селския Арканзас кризата беше дошла рано и си беше отишла късно. След трийсет години изтощителен труд бяха успели да купят от мистър Фогел къщата и трите акра около нея. Освен това притежаваха трактора „Джон Диър“, два диска, редосеялка, едно товарно ремарке за памук и камиона. Баща ми бе сключил някакво неясно споразумение, което го правеше съсобственик на тези машини. Договорът за земята беше на името на Илай и Рут Чандлър.

Единствените фермери, които печелеха пари, бяха онези, които притежаваха земята си. Арендаторите като нас се мъчеха да излязат на чисто. Най-зле бяха изполичарите, които бяха обречени на вечна бедност.

Целта на баща ми беше да притежава четирийсет акра земя, която да си е изцяло негова. Мечтите на майка ми бяха грижливо укривани, за да бъдат споделени с мен, когато порасна. Но аз вече знаех, че тя копнее да скъса със селския живот и е твърдо решена да не ме прави фермер. Преди да навърша седем, вече ме беше спечелила на своя страна.

Когато се увери, че мексиканците са настанени както трябва, тя ме прати да намеря баща си. Беше късно, слънцето се скриваше зад дърветата по бреговете на река Сейнт Франсис и беше време татко да претегли за последен път чувала си с памук и да приключи работата за деня.

Вървях бос по пътечката между двете полета и се оглеждах за него. Почвата беше тъмна и плодородна, хубав чернозем, който раждаше достатъчно, за да стоиш вързан за него. Пред мен видях ремаркето с памука. Знаех, че татко върви към него.

Джеси Чандлър беше най-големият син на дядо и баба. По-малкият му брат Рики беше на деветнайсет и се биеше някъде из Корея. Имаше и две сестри, които бяха избягали от фермата веднага след завършване на гимназията.

Татко не беше избягал. От малък си бил намислил да стане фермер като баща си и дядо си с тази разлика, че искаше да бъде първият Чандлър, който притежава земята си. Не ми беше известно да има някакви мечти за живот далеч от полето. Също като дядо той навремето си бил превъзходен бейзболист и съм сигурен, че в някой момент е мечтал за славата на Висшата лига. Но в началото на 1944 година един немски куршум го улучил в бедрото при Анцио и сложил край на бейзболната му кариера.