Джон Гришам - Бялата къща

Една от задачите ми сутрин беше да пълня голямото корито с вода и да го оставям на слънцето да се грее цял ден, та всеки следобед да има топла вода за баща ми. Майка ми топна един пешкир в коритото и леко разтърка врата на татко с него.

Тя бе израсла в къща, пълна с момичета, и отчасти бе възпитана от превзети стари лели. Мисля, че те са се къпели по-често от фермерите, така че манията за чистота на майка ми бе заразила и татко. Всяка събота следобед ме жулеха от глава до пети, все едно дали имаше нужда, или не. Когато татко се изми и избърса, майка ми му подаде чиста риза. Време беше да поздрави гостите с „добре дошли“. В една голяма кошница майка ми беше наредила най-хубавите си зеленчуци, всички грижливо подбирани, разбира се, и измити през последните два часа. Домати, лук, картофи с розова кожица, червени и зелени камби и кочани царевица. Занесохме ги в дъното на плевнята, където мексиканците си почиваха, разговаряха и чакаха слабия огън да загасне, за да си направят тортили. Представих баща си на Мигел, който на свой ред го запозна с част от хората си.

Каубой седеше сам, с гръб към плевнята, и с нищо не показваше, че ни е забелязал. Виждах го как гледа майка ми изпод ръба на шапката си. За миг това ме изплаши, но после осъзнах, че Джеси Чандлър ще му счупи тънкото вратле при първия грешен ход.

Много неща бяхме научили от миналогодишните мексиканци. Не ядяха зелен фасул, тиква, патладжани и ряпа, но обичаха домати, лук и царевица. И никога не молеха за храна от градината ни. Чакаха сами да им предложим.

Майка ми обясни на Мигел и хората му, че градината ни е пълна и че ще им носи зеленчуци през ден. Нямаше да плащат за тях. Това беше част от договора.

Занесохме друга кошница пред къщата, където лагерът на Спрюл се разрастваше с всеки изминал час. Бяха пролазили още по-навътре в двора и бяха разхвърляли още повече кашони и чували от зебло. Бяха подпрели три дъски с кашон от едната страна и с варел от другата, за да си направят маса. Когато се приближихме към тях, те се бяха събрали около нея и вечеряха. Мистър Спрюл стана на крака и се здрависа с баща ми.

— Лион Спрюл — представи се той. По устата му имаше трохи. — Приятно ми е.

— Радвам се, че дойдохте — каза любезно баща ми.

— Благодаря — отвърна мистър Спрюл и подръпна нагоре панталона си. — А това е жена ми Люси. — Тя се усмихна и продължи бавно да дъвче. — Това пък е дъщеря ми Тали — посочи я с пръст мистър Спрюл. Когато Тали ме погледна, усетих как бузите ми пламват. — И племенниците ми Бо и Дейл — добави мистър Спрюл и кимна към двете момчета, които се бяха изтегнали на дюшека, когато ги срещнахме на шосето. Бяха на около петнайсет години. А до тях седеше великанът, когото бях видял да дреме в каросерията. — Синът ми Ханк — продължи да изрежда мистър Спрюл. Ханк беше поне двайсетгодишен и със сигурност достатъч но голям, за да стане и да подаде ръка. Той обаче просто продължи да яде. Двете му бузи бяха натъпкани с нещо, което приличаше на царевичен хляб. — Здраво похапва момчето — добави мистър Спрюл и ние се опитахме да се за смеем. — А това пък е Трот. — Трот не вдигна очи. Сакатата му лява ръка висеше. С дясната стискаше вилица. Така и не стана ясно какъв се пада на мистър Спрюл.

Майка ми им връчи голямата препълнена кошница и за секунда Ханк спря да дъвче и вдигна поглед към пресните зеленчуци. После отново се върна към боба си.

— Тази година доматите и царевицата станаха чудни — каза майка ми. — И има много. Само ми кажете какво обичате.

Тали дъвчеше бавно и ме гледаше. Аз забих поглед в краката си.

— Безкрайно мило от ваша страна, госпожо — каза мистър Спрюл, а мисис Спрюл добави набързо едно „благодаря“.

Нямаше опасност семейството им да остане без храна, макар те и без това да не пропускаха ядене. Ханк беше едър, а широките му гърди се стесняваха само съвсем леко там, където стигаха до врата му. Мистър и мисис Спрюл бяха набити и изглеждаха яки. Бо и Дейл бяха стройни, но не и слаби. Само Трот беше кльощав и изпит.

— Не исках да ви прекъсвам вечерята — каза баща ми и ние тръгнахме да си ходим.

— Още веднъж благодаря — отвърна мистър Спрюл.

От опит знаех, че в скоро време ще научим за тяхното семейство повече, отколкото бихме искали. Те щяха да ползват земята ни, водата ни и тоалетната ни. Щяхме да им носим зеленчуци от градината, мляко от Изабел и яйца от кокошарника. Щяхме да ги каним да идват с нас до града в събота и на църква в неделя. Щяхме да работим до тях на полето от изгрев до мрак шест дни в седмицата. А когато брането приключеше, те щяха да си заминат обратно в планината. Листата на дърветата щяха да окапят, зимата щеше да дойде и ние щяхме да прекараме много мразовити нощи сгушени около огъня и да разказваме истории за семейство Спрюл.