Джон Гришам - Бялата къща

Татко вървеше със съвсем леко накуцване, но пък това се отнасяше за повечето хора, които гледат памук.

Спрях при ремаркето, което беше почти празно. Стоеше до един тесен път през полето и чакаше да бъде напълнено. Покатерих се на него. Около мен от всички страни се простираха прави редове зеленокафяви стъбла, чак до поясите дървета, които опасваха земите ни. На върха на всяко стъбло се разпукваха пухкави кутийки. Памукът оживяваше с всяка изминала минута, така че когато стъпих на ремаркето и огледах полята, видях бял-беленичък океан. В един миг почти разбрах защо татко иска да си остане фермер.

Едва успях да съзра старата му сламена шапка, която мърдаше между редовете в далечината. Скочих долу и хукнах да го пресрещна. Здрачаваше се и пътечките между редовете ставаха още по-тъмни. Слънцето и дъждът се бяха постарали листата да са месести, дебели и преплетени. Докато бързах към татко, те се удряха в мен.

— Ти ли си, Люк? — извика баща ми, макар много добре да знаеше, че няма друг да дойде да го търси.

— Аха! — отвърнах аз и се насочих към гласа му. — Мама каза, че е време да се прибираш!

— А, така ли?

— Да, сър! — Оказах се през един ред от него. Промуших се през стъблата и ето го татко, превит в кръста, ръцете му шават между листата, сръчно късат памука и го тъпчат в почти пълния чувал, провесен през рамото му. Татко бе излязъл на полето още по изгрев и бе спрял да бере само колкото да хапне на обяд.

— Намерихте ли помощници? — попита той, без да ме погледне.

— Да, сър — казах гордо аз. — Мексиканци и планинци.

— Колко мексиканци?

— Десет — отвърнах аз, сякаш лично ги бях наел.

— Това е добре. Кои са планинците?

— Семейство Спрюл. Забравих откъде са.

— Колко души са? — Татко довърши едно стъбло и се промъкна напред. Тежкият му чувал се влачеше зад него.

— Цял камион. Трудно може да се каже. Баба е сърдита, защото се настаниха в предния ни двор и даже запалиха огьн до хоума. Дядо им каза да идат до силоза. Чух го с ушите си. Мисля, че нямат много пипе в главите си.

— Не говори така.

— Добре, сър. Все едно, баба хич не е доволна.

— Ще й мине.

— Да, сър. И дядо тъй рече. Ама никак не ми харесва, дето развалиха хоума.

— Сега брането е по-важно от бейзбола.

— Е, сигурно. — За него може и така да беше.

— Как са мексиканците?

— Не много добре. Пак бяха натъпкани в товарно ремарке и мама е бясна.

Ръцете му спряха за миг при мисълта за още една зима караници.

— Те се радват, че са тук — каза той и ръцете му отново заиграха.

Направих няколко крачки към ремаркето в далечината, а после пак се обърнах, за да го погледна.

— Кажи го на мама.

Той ме изгледа строго, преди да продължи:

— Хуан дойде ли?

— Не, сър.

— Съжалявам.

Цяла година бях говорил за Хуан. Миналата есен ми беше обещал да се върне.

— Няма проблеми — заявих аз. — Новият се казва Мигел. Много е добър.

Разказах му как пътувахме до града, как намерихме семейство Спрюл, разправих му за Тали, Трот и едрия младеж в каросерията, после за връщането в града, където дядо се кара с отговарящия за сезонните работници; разправих му и за магана и най-накрая за мексиканците. Говорех все аз, защото моят ден със сигурност беше изпълнен с повече събития от неговия.

Като стигнахме до ремаркето, татко вдигна вървите на чувала си и ги окачи на куката в долната част на кантара. Стрелката спря на двайсет и шест килограма. Той записа цифрата в една стара тетрадка, вързана с тел за ремаркето.

— Колко общо? — попитах, когато той затвори тетрадката.

— Двеста и десет кила.

— Страхотно — казах аз.

— Не е зле — сви рамене той.

Двеста и десет кила се равняваха на това да удариш хоумрън — нещо, което той постигаше всеки ден. Татко клекна и каза:

— Скачай.

Аз се метнах на гърба му и така поехме към къщи. Ризата и гащеризонът му бяха подгизнали от пот. Така беше стоял цял ден, но ръцете му бяха от стомана. Веднъж Поп Уотсън ми каза, че Джеси Чандлър ударил топка, която паднала в центъра на главната улица. На другия ден Поп и мистър Снейк Уилкокс измерили разстоянието и почнали да разправят на всички, че топката е изминала във въздуха сто четирийсет и три метра. Само че от кафенето бързо тръгнали зловредни слухове — мистър Джуниър Барнхарт твърдял, че топката се е ударила в земята поне веднъж, преди да стигне до главната улица.

Поп и Джуниър не си говорили седмици наред. Майка ми потвърди за кавгата, но не и за удара.

Тя чакаше до водната помпа. Татко седна на една пейка и събу обувките и чорапите си. После разкопча гащеризона и свали ризата си.