Джон Гришам - Бялата къща

— Няма лоши новини — усмихна се тя.

Майка ми беше казала, че баба и дядо често спят по-малко от час, преди да се събудят от тревога за по-малкия си син. Баба беше убедена, че Рики ще се върне. Дядо не.

В шест и половина седнахме около масата, сключихме ръце и благодарихме на Бога за храната и всичко останало, с което ни беше дарил. Дядо водеше молитвата, поне на вечеря. Той благодари за мексиканците и семейство Спрюл, както и за добрата реколта. Аз се молех тихичко и само за Рики. Бях признателен за храната, но тя далеч не ми изглеждаше толкова важна като него.

Възрастните ядяха бавно и говореха само за памука. От мен не се очакваше да участвам много-много в разговора. Най-вече баба беше на мнение, че децата трябва да се виждат, но не и да се чуват.

Исках да отида в плевнята и да видя как са мексиканците. Освен това ми се щеше да се промъкна отпред и евентуално да зърна Тали. Майка ми заподозря нещо и когато вечерята свърши, каза да й помогна с чиниите. Бих предпочел камшик, но нямах друг избор.

Пренесохме се на предната веранда, за да поседим както всяка вечер. Ритуалът изглеждаше простичък, но не беше. Първо оставяхме яденето да се слегне, а после минавахме на бейзбола. Включвахме радиото и Хари Кери от Кей Ем Оу Екс в Сейнт Луис ни предаваше подробно мачовете на нашия любим отбор „Кардинале“. Мама и баба чистеха боб и грах. Изясняваха се всички страни на обсъжданите на вечеря клюки. Естествено, пак ставаше въпрос за реколтата.

Тази вечер обаче в Сейнт Луис валеше и мачът беше отменен. Аз седях на стъпалата, стисках с ръкавицата си „Роулинг“ топката, гледах сенките на семейство Спрюл в далечината и се чудех как някой може да бъде толкова нетактичен, че да накладе огън на хоума.

Външното ни радио беше малък „Дженеръл Електрик“, купен от баща ми в Бостън след изписването му от болницата през войната. Единственото му предназначение беше да свързва нашия живот с „Кардинале“. Рядко пропускахме мач. Радиото стоеше на една дървена щайга до скърцащата люлка, където си почиваха мъжете. Мама и баба седяха на тапицираните дървени столове недалеч от тях, в другия край на верандата, и чистеха грах. Аз бях по средата на стълбите.

Преди да дойдат мексиканците, имахме преносим вентилатор, който оставяхме до замрежената врата. Всяка вечер той бръмчеше тихо и успяваше да завърти тежкия въздух точно колкото да стане по-поносим. Но благодарение на мама сега той беше в плевнята над обора ни. Това бе създало напрежение, макар, общо взето, да се мъчеха да го скрият от мен.

Така че вечерта беше много тиха — нито мач, нито вентилатор, само бавните разговори на уморени фермери, които чакаха температурата да спадне с още един-два градуса.

Дъждът в Сейнт Луис даде тон на мъжете да почнат да се притесняват за времето. Реките и потоците в делтата на Арканзас прииждаха с неприятно постоянство. На всеки че-тири-пет години те напускаха бреговете си и удавяха реколтата. Аз не си спомнях никое наводнение, но бях слушал толкова много по въпроса, че се чувствах като ветеран. Със седмици се молехме за хубав дъжд. Но щом завалеше и земята се напоеше добре, дядо и татко започваха да гледат облаците и да разказват за страховити наводнения.

Семейство Спрюл се канеха да си лягат. Гласовете им позаглъхнаха. Виждах как сенките им сноват около палатките. Огънят им затихна, а после и изгасна.

Във фермата на Чандлър всичко беше спокойно. Имахме си планинци. Имахме си мексиканци. Памукът чакаше.

По някое време сред безбрежната тъмнина на нощта нашият жив будилник дядо стана, нахлузи си обувките и започна да тропа из кухнята, за да свари първата кана кафе. Къщата ни не беше голяма — три спални, кухня и всекидневна, — а освен това беше толкова стара, че на места дъските на пода бяха хлътнали. Ако някой искаше да събуди останалите, нямаше никакви проблеми.

Разрешаваха ми да остана в леглото, докато татко не дойдеше да ме забере. Трудно обаче можех да заспя с всички тези хора във фермата и с всичкия този памук, дето ни чакаше. Вече бях буден, когато татко ме побутна и ми каза, че е време да вървим. Облякох се бързо и отидох при него на задната веранда.

Нямаше и помен от изгрев, когато пресякохме задния двор с измокрени от росата обувки. Спряхме до кокошарника, където татко се наведе и се пъхна вътре. Аз трябваше да го изчакам отпред, защото миналия месец, като събирах яйцата, настъпих огромен смок и ревах два дни. Отначало баща ми не ме съжали кой знае колко — смоците са безвредни и са част от живота във фермата. Майка ми обаче се намеси с гръм и трясък и на първо време на мен не ми се позволяваше да събирам яйца сам.