Джон Гришам - Бялата къща

Възможно най-сръчно малките ми ръце сновяха между стъблата и улавяха кутийките. Гледах да избягвам ръбовете, защото бяха остри и можеха да ме порежат. Хващах кутийката, изтеглях нишката и продължавах напред, макар да изоставах от татко и дядо.

Памукът ни беше толкова гъст, че стъблата от всеки ред се преплитаха. Удряха се в лицето ми. След случката със смока аз гледах в краката си при всяка стъпка около фермата ни и особено в полето, защото до реката имаше змии па-мукчийки. Бях видял много от задната част на трактора, когато оряхме и сеехме.

Не след дълго останах сам. Хората с по-бързи ръце и по-яки гърбове лесно можеха да задминат едно дете. Слънцето се бе превърнало в ярко оранжева топка и бързо се насочваше към мястото, откъдето щеше да прежуря цял ден. Когато дядо и татко се изгубиха от погледа ми, аз реших да направя първата си почивка. Най-близко до мен беше Тали. Беше през пет реда, на петнайсет метра от мен. Едва виждах избелялата й шапка през памука.

Под сянката на стъблата опънах чувала си, който след час бране беше потискащо плосък. Имаше няколко меки буци, но нищо съществено. Предната година от мен се очакваше да бера по двайсет и пет кила на ден и се боях, че тази норма ще се вдигне.

Лежах по гръб и гледах през стъблата гладкото синьо небе, молех се за облаци и си мечтаех за пари. Всеки август получавахме по пощата последния брой на каталога на „Сиърс и Роубък“ и малко събития бяха по-важни в този живот, поне в моя живот. Пристигаше в кафяв плик чак от Чикаго и баба държеше да стои в края на кухненската маса до радиото и семейната Библия. Жените разглеждаха дрехите и обзавеждането. Мъжете обръщаха внимание на инструментите и частите за коли. Аз обаче се спирах на най-важните раздели — играчките и спортните стоки. Правех си наум тайни списъци с коледни подаръци. Страхувах се да запиша нещата, за които мечтаех. Някой можеше да намери един такъв списък и да реши, че съм или безнадеждно алчен, или душевноболен.

На страница 308 от последния брой бяха сложили невероятна реклама за бейзболни якета. Почти всеки професионален отбор си имаше свое униформено яке. Най-удивителното в рекламата беше, че манекенът носеше яке на „Кардинале“, а снимката беше цветна. Кардиналско ярко червено, от някакъв лъскав плат. От всички възможни отбори някой невероятен мъдрец от „Сиърс и Роубък“ беше избрал да покаже тъкмо якето на „Кардинале“.

Струваше седем долара и половина плюс пощенските разходи. Имаше и детски номера, което представляваше допълнително затруднение, защото аз щях да порасна, а исках да нося якето до края на живота си.

Десет дни усилен труд и щях да имам достатъчно пари, за да си го купя. Сигурен бях, че никой не е виждал нещо подобно в Блек Оук, Арканзас. Майка ми каза, че е доста крещящо, каквото и да значеше това. Татко каза, че имам нужда от обувки. Дядо мислеше, че е прахосване на пари, но си личеше, че тайничко му се възхищава.

При първия най-малък студ щях да почна да нося якето на училище всеки ден, а в неделя на църква. Щях да го нося в града в събота като червена светкавица сред мрачните дрехи по тротоарите. Щях да го нося навсякъде и да събуждам завистта на всички деца в Блек Оук. И на немалко възрастни.

Те никога нямаше да имат шанс да играят за „Кардинале“. Аз, от друга страна, щях да стана известен в Сейнт Луис. Беше важно да започна да изглеждам подобаващо за ролята си.

— Лукас! — провикна се строг глас през тишината на полето. Наблизо зашумяха стъбла.

— Да, сър! — Скочих на крака и ръцете ми се стрелнаха към най-близката кутийка памук.

Изведнъж баща ми застана над мен.

— Какво правиш? — попита той.

— Пишках — отвърнах аз, без да спирам да бера.

— Много дълго, бе — каза той недоверчиво.

— Да, сър. От кафето е. — Вдигнах очи към него. Той знаеше каква е истината.

— Гледай да не изоставаш — каза татко, обърна се и тръгна.

— Да, сър — казах аз на гърба му, макар да знаех, че никога няма да го стигна.

Един триметров чувал като на възрастните побираше около трийсет кила памук, така че към осем и половина, девет мъжете бяха готови за теглене. Дядо и баща ми бяха на кантара, който висеше от края на ремаркето. Работниците вдигаха чувалите си и им ги подаваха. Вървите се окачваха на куките в долната част на кантара. Стрелката отскачаше като стрелка на голям часовник. Всички виждаха колко е набрал всеки отделен човек.

Дядо записваше данните в една тетрадка до кантара. После чувалът се вдигаше още по-високо и се изпразваше в ремаркето. Нямаше време за почивка. Щом ти хвърлят чувала, хващаш го, избираш си друг ред и изчезваш за още два часа.