Джон Гришам - Бялата къща

Най-неприятното ми задължение в късния следобед беше в градината. Смятах, че е жестоко да карат мен или което и да е друго седемгодишно момче да става преди изгрев, да работи на полето цял ден, а след това да го товарят с градинска работа преди вечеря. Но знаех колко е хубаво, че имаме такава красива градина.

По някое време преди да се родя, жените бяха отделили няколко местенца в къщата и извън нея и ги бяха обявили за свои. Не знам как майка ми беше получила цялата градина, но тя без съмнение си беше нейна. Баба никога не припарваше до мамината градина.

Намираше се от източната страна на къщата, на завет, далеч от кухненската врата, задния двор и кокошарника. Далеч от камиона на дядо и тесния черен път, където паркираха редките ни гости. Беше оградена с телена мрежа, висока повече от метър, опъната от татко под надзора на майка ми, за да държи надалеч елените и другите вредители.

Около оградата беше насадена царевица, така че щом затвориш разхлопаната порта с коженото резе, да пристъпиш в един таен свят, скрит зад стъблата на кукуруза.

Задачата ми беше да взема една сламена кошница и да вървя след майка си, докато тя обере всичко, което й се стори узряло. Мама също носеше кошница и постепенно я пълнеше с домати, краставици, тиквички, пипер, лук и патладжани. Говореше тихо, не точно на мен, а по-скоро на градината като цяло.

— Виж само царевицата, моля ти се. Другата седмица май ще я ядем.

— Добре.

— Тиквите ще узреят точно по Вси светии.

— Да.

Тя непрекъснато се оглеждаше за плевели, дребни нарушители на реда, които не оцеляваха за дълго в нашата градина. Майка ми спря, посочи с пръст и каза:

— Люк, отскубни онези буренчета там до пъпешите.

Оставих кошницата на пътечката и заскубах бясно.

Градинската работа не беше толкова тежка в края на лятото, колкото през пролетта, когато пръстта трябваше да се копае, а плевелите растяха по-бързо от зеленчуците.

Една дълга зелена змия ни накара да замръзнем за миг, след което изчезна сред боба. Градината беше пълна със змии, до една безвредни, но все пак змии. Майка ми не се боеше чак толкова от тях, ала гледахме да не им се пречкаме. Живеех в страх да не би да посегна към някоя краставица и да усетя как в ръката ми се забива остър зъб.

Майка ми обичаше това парче земя, защото си беше нейно — никой друг не го искаше. За нея то беше светилище. Когато къщата се препълнеше с хора, винаги можех да я открия в градината да говори на зеленчуците си. Тежките думи бяха рядкост в нашето семейство, но чуеха ли се, знаех, че майка ми ще изчезне в своето убежище.

Когато тя свърши с брането, едва мъкнех кошницата си.

Дъждът в Сейнт Луис беше спрял. Точно в осем часа дядо включи радиото, поигра си с копчетата и антената и ето ти Хари Кери, дрезгавия глас на „Кардинале“. Този сезон оставаха още около двайсет мача. Доджърс бяха първи, а Джайънтс — на второ място. Кардинале бяха трети. Това не се търпеше. Феновете на Кардинале, естествено, мразеха Янкис, а да се влачим след два други отбора от Ню Йорк в лигата беше непоносимо.

Дядо беше на мнение, че мениджърът Еди Станки трябвало да бъде уволнен още преди месеци. Когато Кардинале спечелеха, заслугата беше на Стан Мюжъл. Когато загубеха със същите играчи на терена, вината винаги беше на мениджъра.

Дядо и баща ми седяха един до друг на люлката. Ръждясалите й вериги скърцаха при всяко тяхно залюляване. Баба и мама чистеха боб и грах в другия край на верандата. Аз се бях разположил на предните стъпала, близо до радиото, гледах как панаирджийските изпълнения на семейство Спрюл привършват и чаках заедно с възрастните жегата най-сетне да намалее. Липсваше ми равномерното бръмчене на стария вентилатор, но знаех, че няма смисъл да повдигам въпроса.

Полека-лека разговора подеха жените, като заприказваха за църковни работи — есенния празник на баптистите и големия пикник. Едно момиче от Блек Оук се омъжваше в голяма църква в Джоунсбъро, явно за богаташко момче, и това трябваше да се обсъжда всяка вечер по един или друг начин. Не можех да си представя защо жените винаги се връщаха на същата тема ден след ден.

Мъжете нямаха буквално нищо за казване, поне нищо свързано с бейзбола. Дядо беше способен да мълчи с часове, а баща ми не падаше по-долу от него. Без съмнение се тревожеха за времето или за цената на памука, но бяха твърде уморени, за да се вайкат на глас.

На мен ми стигаше просто да слушам, да затворя очи и да се опитам да си представя Спортсманс Парк в Сейнт Луис, великолепния стадион, където се събираха по трийсет хиляди души, за да гледат Стан Мюжъл и Кардинале. Дядо беше ходил там и по време на сезона аз го карах да ми го описва поне един път седмично. Той твърдеше, че като видиш игрището, то сякаш започва да расте пред очите ти. Тревата била толкова зелена и гладка, че по нея можело да се играе на стъклени топчета. Пръстта по инфилда била идеално подравнена. Таблото с резултатите било по-голямо от къщата ни. Представих си всички онези щастливци, онези невероятни щастливци в Сейнт Луис, които можеха да гледат „Кардинале“ и да не берат памук.