Джон Гришам - Бялата къща

Не исках Ханк да ми се ядоса, нито пък татко да се кара с него. Татко можеше да набие всички освен може би дядо, който беше по-стар, но когато се наложеше, можеше да бъде по-хитър. Реших засега да оставя този случай настрана. Ако се повтореше, щях да бъда принуден да кажа на мама.

Пайрътс отбелязаха две точки в четвъртия ининг главно защото, според дядо, Еди Станки не сменил питчерите когато трябвало. После отбелязаха три точки в петия ининг и дядо толкова се ядоса, че отиде да си легне.

В седмия ининг горещината намаля точно колкото да ни убеди, че можем да поспим. Бобът и грахът бяха изчистени. Семейство Спрюл си бяха легнали. Бяхме изтощени, а Кардинале не правеха нищо. Не беше трудно да оставиш мача.

След като майка ми ме зави и казахме молитвите си, аз изритах чаршафите, за да мога да дишам. Слушах скрибуцащия хор на щурците, които си подвикваха през полето. Те ни изнасяха серенада всяка вечер през лятото, освен ако не валеше. Чувах и някакъв глас в далечината — някой от семейство Спрюл беше станал, може би Ханк тършуваше за последната питка.

Във всекидневната имахме голям вентилатор за прозорец, който теоретично трябваше да изсмуква горещия въздух от къщата и да го издухва навън, в задния двор. Работеше само през половината време. Една невнимателно затворена или блъсната от вятъра врата нарушаваше въздушния поток и можеше да си плуваш в собствена пот, докато заспиш. Вятърът навън някак си объркваше вентилатора и горещият въздух се прокрадваше в къщата, за да ни задуши. Вентилаторът често се разваляше, но все пак дядо се гордееше с него, пък и познавахме само две други семейства от нашата църква, които се радваха на подобен лукс.

Тази вечер като по чудо работеше.

Изтегнат в леглото на Рики, аз слушах щурците и се наслаждавах на лекия полъх по тялото си, докато лепкавият летен въздух се всмукваше към всекидневната, а мислите ми отлитаха към Корея, място, което се надавах никога да не вида. Татко не ми разказваше нищо за войната. Дори не споменаваше за нея. Имаше няколко славни приключения и подвизи на дядовия баща в Гражданската война, за които бях чувал, но щом станеше въпрос за нашия век, татко млъкваше. Аз исках да знам колко души е застрелял. Колко сражения е спечелил. Исках да вида белезите му. Да му задам хиляди въпроси.

— Няма да говориш за войни — предупреждаваше ме често мама. — Те са толкова страшни.

А сега Рики беше в Корея. Когато ни остави през февруари, три дни след деветнайсетия си рожден ден, валеше сняг. В Корея също беше студено. Толкова знаех от един репортаж по радиото. Аз бях в безопасност на топло в леглото му, докато той лежеше в някаква траншея под дъжд от куршуми.

Ами ако не се върнеше?

Този въпрос ме измъчваше всяка нощ. Представях си как умира, докато не заплачех. Не исках леглото му. Не исках стаята му. Исках Рики да се върне, за да тичаме до базите в предния двор, да хвърляме топки и да ловим риба в Сейнт Франсис. Той ми беше по-скоро батко, отколкото чичо.

Там убиваха момчета, и то много. Молехме се за тях в църквата. И в училище говорехме за войната. Рики беше единственото момче от Блек Оук в Корея, което придаваше на семейство Чандлър някаква особена важност, но тя не ме интересуваше.

— Имате ли новини от Рики? — беше големият въпрос, пред който се изправяхме всеки път, щом отидехме в града.

Нямаше значение дали отговорът е да, или не. Съседите ни просто се опитваха да покажат загриженост. Дядо не им отговаряше. Баща ми отвръщаше учтиво. Баба и мама говореха тихичко няколко минути за последното му писмо.

А аз винаги казвах:

— Да. Той скоро ще се върне.

Малко след закуска последвах баба по стъпалата към предния ни двор. Тя беше жена с мисия: доктор Бабка на сутрешната си визитация, щастлива, че в нейните ръце е попаднал автентичен болен.

Слънцето едва беше изгряло. Семейство Спрюл се беше скупчило около така наречената си маса и ядеше бързо. Ленивите очи на Трот се оживиха, когато баба каза добро утро и тръгна право към него.

— Как е Трот? — попита тя.

— Много по-добре — отвърна мисис Спрюл.

— Бива — каза мистър Спрюл.

Баба докосна челото му.

— Имаш ли температура? — настоя тя.

Трот енергично поклати глава. Вчера нямаше температура. Откъде-накъде тази сутрин ще има?

— Вие ли ти се свят?

Трот не беше сигурен какво иска да каже тя. Роднините му също не я разбраха. Аз предполагах, че постоянно му се вие свят.

Мистър Спрюл се намеси, като изтри с ръка капка сорго от ъгълчето на устата си.