Джон Гришам - Бялата къща

Той клекна над въглените от слабия огън и ми загря тор-тиля на един тиган. Обърна я и когато покафеня от едната страна, добави тънък пласт салца — ситно нарязани домати, лук и чушки от нашата градина. Освен това салдата съдържаше халапеньо и накълцани чушлета, каквито не растяха в Арканзас. Мексиканците си ги внасяха сами в торбите си.

Двама-трима мексиканци се заинтригуваха от факта, че искам тортиля. Останалите се бяха отдали на сиестата. Каубой не се виждаше никъде. Изядох тортилята си изправен в ъгъла, откъдето се виждаше добре къщата и всеки евентуално идващ насам роднина. Тортилята беше лютива и пикантна и цапаше много. Не можех да открия никаква разлика между тортилята на Хуан и тази на Мигел. И двете бяха много вкусни. Мигел попита дали искам още една и аз спокойно можех да се справя с нея. Само че не ми се искаше да ги подяждам. Мексиканците бяха дребни, кльощави и бедни като църковни мишки, а миналата година възрастните ме хванаха, че ям от тяхната храна, и ме накараха да потъна вдън земя от срам. Баба беше достатъчно изобретателна, за да измисли греха да вземаш храна от по-бедните от теб. Ние като баптисти никога не се оплаквахме от липса на грехове, които да ни мъчат.

Благодарих на Мигел и се промъкнах обратно до къщата и предната веранда, без да събудя никой от семейство Спрюл. Свих се на люлката, сякаш цял следобед бях дрямал. Никой не помръдваше, но аз не можех да заспя. Отнякъде се появи ветрец и аз се размечтах за един мързелив следобед на верандата без памук за бране и без нищо за вършене освен може би риболов на брега на Сейнт Франсис и тренировки по бейзбол в предния двор.

Повечето ми приятели искаха да станат фермери като бащите и дядовците си. Представа си нямах защо. Може би защото дори и майките им бяха фермерки и само това си знаеха.

Следобед капнах от работа. Към края на деня закуцуках към ремаркето с памука, умрял от жега, жаден, плувнал в пот и с подути от вървите на чувала пръсти. Вече бях предал двайсет кила за деня. Нормата ми беше двайсет и пет, а аз бях сигурен, че в чувала ми има още пет. Надявах се майка ми да е близо до кантара, защото тя щеше да поиска да спра работа и да си ида вкъщи. Дядо и баща ми щяха да ме изпратят обратно на памука независимо от изпълнената норма.

Само те двамата имаха право да мерят чувалите и ако случайно бяха някъде навътре в редовете, човек можеше да си почине, докато се върнат при ремаркето. Не виждах нито един от тях и ме осени идеята да подремна.

Семейство Спрюл се беше събрало от другата страна на ремаркето, на сянка. Седяха върху големите чували памук, почиваха си и гледаха Трот, който, доколкото виждах, не бе помръднал на повече от три метра през целия ден, освен за да обядва.

Освободих се от връвта на чувала и отидох при тях.

— Как е Трот? — попитах.

— Ще се оправи — отвърна мистър Спрюл. Ядяха солени бисквити и виенски наденички, най-доброто за полето. До Трот седеше Тали, която не ми обърна никакво внимание.

— Имаш ли нещо за ядене, малкият? — попита внезапно Ханк. Влажните му очи блеснаха към мен. За миг се стъписах и не можах да отговоря. Мисис Спрюл поклати глава и заби поглед в земята. — Имаш ли? — настоя той, като премести тежестта си, за да застане право срещу мен.

— Ъъъ, не — успях да кажа аз.

— Искаш да кажеш „не, сър“, нали?

— Недей, Ханк — каза Тали. Останалите сякаш се отдръпнаха. Всички бяха свели глави.

— Не, сър — казах аз.

— „Не, сър“ какво? — Тонът му беше по-остър. Очевидно Ханк обичаше да се заяжда. Явно се беше случвало много пъти.

— Не, сър — повторих аз.

— Знаеш ли, че вие фермерите сте много надути? Мислите се за нещо повече от нас планинците, защото имате тая земя и ни плащате, за да я работим. Не е ли тъй, малкият?

— Стига толкова, Ханк — каза мистър Спрюл, но не звучеше много убедено.

Изведнъж ми се прииска да се появят дядо или баща ми. Готов бях тези хора да си тръгнат от фермата ни. Гърлото ми се сви, а долната ми устна затрепери. Бях обиден и унизен и не знаех какво да кажа.

Ханк нямаше намерение да млъкне. Облегна се на лакът и каза със злобна усмивка:

— Ние сме само едно стьпалце над мексиканците, нали така, малкият? Прости наемни работници. Банда диваци, които сами си варят уискито и се женят за сестрите си. Така ли, малкият?

Той спря за частица от секундата, сякаш наистина искаше да му отговоря. Изкушавах се да побегна, но вместо това просто забих поглед в ботушите си. Останалите може би ме съжаляваха, но никой не ми се притече на помощ.