Джон Гришам - Бялата къща

— Нашата къща е по-хубава от вашата, малкият. Не ми ли вярваш? Много по-хубава.

— По-спокойно, Ханк — каза мисис Спрюл.

— По-голяма, с дълга предна веранда и ламаринен покрив без кръпки от смола. И знаеш ли още какво? Няма да повярваш, малкият, но нашата къща е боядисана. С бяла боя. Ти виждал ли си боя, малкият?

При тези думи Бо и Дейл, двамата, които рядко се обаждаха, започнаха да се кискат тихо, сякаш искаха да поздравят Ханк, без да разсърдят мисис Спрюл.

— Накарай го да млъкне, мамо — каза Тали и моето унижение беше прекъснато, макар и само за секунда.

Погледнах Трот. За моя изненада той се беше изправил на лакти и с широко отворени очи попиваше тази едностранна агресия. Май му харесваше.

Ханк се ухили глуповато на Бо и Дейл и те се разсмяха още по-силно. Сега вече и мистър Спрюл изглеждаше развеселен. Може би твърде често му бяха викали дивак.

— Що не си боядисвате къщите бе, селяци? — изкрещя ми Ханк.

Думата „селяци“ ги довърши. Бо и Дейл се разтресоха от смях. Ханк се кискаше шумно на собствената си шега. Още малко, и щяха да почнат да се пляскат по бедрата, когато Трот изкрещя колкото му глас държеше:

— Престани, Ханк!

Думите му бяха малко провлачени, така че „Ханк“ излезе малко като „Хаан“, но определено всички го разбраха. Стреснаха се и това сложи край на шегичката им. Всички се обърнаха към Трот, който гледаше Ханк с цялото отвращение, на което беше способен.

Аз едва се сдържах да не се разплача. Затова се обърнах и побегнах покрай ремаркето и по полския път, за да се скрия от погледите им. После се мушнах в памука и зачаках приятелски гласове. Седнах на горещата земя, заобиколен от високия памук, и за свой ужас заплаках.

Ремаркетата от по-хубавите ферми имаха брезент, който да придържа памука да не го отвее вятърът на път към магана. Старият ни брезент беше закрепен здраво, за да пази плодовете на труда ни, от които четирийсет кила бяха набрани от мен през последните два дни. Никой Чандлър не беше карал към магана с ремарке, от което да вали памук като сняг и да посипва пътя. Много други хора обаче го правеха и по това време на годината плевелите и канавките покрай шосе 135 бавно побеляваха, докато фермерите бързаха към магана с реколтата си.

Тъй като натовареното с памук ремарке беше по-голямо от самия камион, дядо караше с по-малко от трийсет километра в час. Дума не обелваше. И двамата трябваше да смелим вечерята си. Аз си мислех за Ханк и се опитвах да реша какво да правя. Сигурен съм, че дядо се тревожеше за времето.

Ако му кажех за Ханк, знаех съвсем точно какво ще се случи. Той щеше да ме замъкне в лагера на Спрюл и щеше да избухне ужасна караница; тъй като Ханк беше по-млад и по-едър, дядо щеше да държи в ръка някаква пръчка и с удоволствие щеше да я използва при най-малкия повод. Щеше да настоява Ханк да се извини и когато той откажеше, дядо щеше да почне с обидите и заплахите. Онзи щеше да го подцени и не след дълго пръчката щеше да заиграе. Ханк щеше да види звезди посред бял ден. Баща ми щеше да се принуди да прикрива фланговете на семейство Чандлър с пушката си. Жените щяха да бъдат на безопасно място на верандата, но майка ми отново щеше да се почувства унизена от побойническите навици на дядо.

Семейство Спрюл щеше да поближе раните си и да си събере парцаливия багаж. После щяха да тръгнат надолу по пътя към друга ферма, където щяха да ги оценят, а ние щяхме да останем без достатъчно работници.

И мен щяха да ме карат да бера още повече памук.

Затова не казах нито дума.

Движехме се бавно по шосе 135, колелата мачкаха памука, разпилян по пътя, а ние гледахме полята, където тук-там групи мексиканци продължаваха да работят, за да изпреварят здрача.

Реших просто да избягвам Ханк и останалите от семейство Спрюл, докато брането не свърши и те не се върнат в планините при прекрасно боядисаните си къщи, за да си варят уиски и да се женят за сестрите си. Някъде към края на зимата, като седнем край огъня и почнем да си приказваме за брането, аз най-сетне щях да сервирам на нашите всички провинения на Ханк. Имах предостатъчно време да изгладя разказа си и да го поукрася където трябва. Такава беше традицията в семейство Чандлър.

Все пак трябваше да внимавам, когато стигна до обидите за небоядисаната ни къща.

Наближавайки Блек Оук, минахме покрай фермата на Кленч, дома на Фой и Лавърл Кленч и осемте им деца, които сто на сто бяха още на полето, всички до един. Никой, нито дори мексиканците, не работеше повече от семейство Кленч. Родителите бяха истински робовладелци, но на децата сякаш им харесваше да берат памук и да изпълняват и най-досадните задължения по фермата. Живият плет около предния двор беше безупречно подкастрен. Оградите им бяха прави и нямаха нужда от поправка. Градината им беше огромна и приказно плодородна. Дори и старият им камион блестеше от чистота. Едно от децата го миеше всяка събота.