Джон Гришам - Бялата къща

Тя беше само с десет години по-голяма от мен.

Събота сутринта. По изгрев-слънце потеглихме към полето с мексиканците от едната страна на ремаркето и семейство Спрюл от другата. Аз стоях близо до баща ми от страх, че чудовището Ханк пак може да се заяде с мен. Тази сутрин мразех всички от това семейство, може би с изключение на Трот, единствения ми защитник. Те не ми обръщаха внимание. Надявах се, че се срамуват от себе си.

Опитвах се да не мисля за семейство Спрюл, докато се движехме през полето.

Беше събота. Вълшебен ден за всички изнурени души. Във фермата на Чандлър работехме по половин ден, а после потеглихме към града като другите фермери и техните семейства, които отиваха да си купят храна и това-онова, да се поразходят по главната улица, да научат клюките и да избягат за няколко часа от мъките по полето. Мексиканците и планинците също идваха. Мъжете се събираха на групи пред кафенето и кооперативния магазин, сравняваха реколтите си и си приказваха за наводнения. Жените се тълпяха в бакалницата на Поп и Пърл и с часове се мотаеха пред рафтовете заради няколко дребни покупки. На децата се разрешаваше да поскитат по тротоарите на главната улица до четири часа, прекрасния час, когато киното отваряше за дневната прожекция.

Щом ремаркето спря, ние слязохме и грабнахме чувалите си. Аз бях сънен и не обръщах внимание на нищо конкретно, когато едно сладко гласче каза:

— Добро утро, Люк.

Съботната баня беше ритуал, който мразех повече от всички други. Провеждаше се следобед под строгия надзор на майка ми. Коритото, което едва ме побираше, след това се използваше от всички членове на семейството. Държахме го в един далечен ъгъл на задната веранда, скрито от погледа с един стар чаршаф.

Първо трябваше да донеса вода от помпата, докато напълня около една трета от коритото. Това изискваше осем обиколки с кофата и се изморявах още преди банята да е започнала. После опъвах чаршафа колкото се може по-силно и се събличах със забележителна скорост. Водата беше много студена.

Действах светкавично с калъп купешки сапун и тривка, за да сваля кирта и калта, да направя балончета и изобщо да замътя водата така, че майка ми да не може да види срамотиите ми, като дойде да ме контролира. Тя идваше първо да събере мръсните ми дрехи, а после, за да ми донесе чисти за преобличане. След това се насочваше право към ушите и врата ми. В нейните ръце тривката се превръщаше в оръжие. Тя търкаше нежната ми кожа, сякаш събраната от полето пръст я обиждаше. През цялото време не спираше да се чуди колко много съм се изцапал.

Щом вратът ми пламнеше, тя нападаше косата ми така, сякаш е пълна с въшки и бълхи. Изливаше студена вода от кофата, за да отмие сапуна. Унижението ми беше пълно, когато накрая почваше да жули ръцете и краката ми. Слава богу, средната част оставяше на мен.

Движех се с ленивите пешеходци към източната част на Блек Оук, покрай кооперативния магазин, кафенето, дрогерията и железарията. По тротоара стояха и клюкарстваха групички хора, които нямаха никакво намерение да тръгнат нанякъде. Телефоните бяха рядкост, а в целия окръг имаше само няколко телевизора, така че съботата беше ден за споделяне на новини и събития.

Намерих моя приятел Диуейн Пинтър, който се опитваше да убеди майка си да го пусне да се разходи. Диуейн беше с една година по-голям от мен, но още стоеше във втори клас. Баща му му даваше да кара стария им трактор около фермата и това го правеше по-важен от всички останали второкласници в училището в Блек Оук. Семейство Пинтър бяха баптисти и привърженици на Кардинале, но кой знае защо дядо все пак не ги обичаше.

— Добър ден, Люк — поздрави ме мисис Пинтър.

— Здравейте, мисис Пинтър.

— Къде е майка ти? — попита тя, като погледна зад мен.

— Мисля, че е още в дрогерията. Не съм сигурен.

При това положение Диуейн успя да се откопчи. Щом мен ме пускаха да обикалям улиците сам, значи и той можеше. Докато се отдалечавахме, мисис Пинтър продължаваше да крещи наставленията си. Отидохме до киното, където по-големите деца стояха и чакаха да стане четири часът. В джоба си имах няколко монети — пет цента за филма, пет цента за кока-кола и три цента за пуканки. Майка ми беше дала парите като аванс срещу онези, които щях да спечеля от брането на памука. Уж някой ден щях да й ги върна, но и аз, и тя знаехме, че това няма да стане. Ако дядо се опиташе да ми ги вземе, трябваше да се разправя с нея.

Очевидно Диуейн се беше справил с памука по-добре от мен. Той имаше цял джоб монети и нямаше търпение да се изфука. Семейството му също наемаше земя, но имаха и двайсет собствени акра, много повече от нас.