Джон Гришам - Бялата къща

Срещнахме се при камиона, който сега беше заобиколен от дузина други коли, паркирани безредно около баптистката църква, защото фермерите още пристигаха. Тълпата по главната улица се беше сгъстила и сякаш се събираше около училището, където понякога се надсвирваха цигулари и свирачи на банджо. Не исках да си ходим, а по мое мнение нямаше и защо да бързаме да се връщаме.

В последната минута баба и мама се сетиха, че имат някаква си работа в църквата, където повечето жени си изнамираха нещо за вършене в деня преди неделната служба. Татко и дядо си говореха от другата страна на камиона за някакъв бой. После дочух името Сиско и замръзнах. Мигел и част от мексиканците пристигнаха и не спряха да бъбрят на испански, така че изтървах останалата част от клюките.

Няколко минути по-късно Стик Пауърс, единият от двамата полицаи в Блек Оук, пресече улицата и поздрави дядо и татко. Стик твърдеше, че е военнопленник от Първата световна война, и понакуцваше, което според него се дължало на изтезания в немски лагер. Дядо казваше, че Стик никога не бил напускал окръг Крегхед и никога не бил припарвал до бойно поле.

— Единият от братята Сиско сдава багажа — чух го аз да казва, като се приближих. Вече се беше стьмнило и никой не ме гледаше.

— Лошо няма — отвърна дядо.

— Казват, че оня планинец работел при теб.

— Не съм видял боя, Стик — каза дядо, който вече губеше самообладание. — Знаеш ли му името?

— Ханк еди-кой си.

— При нас колкото щеш еди-кои си.

— Имаш ли нещо против да намина утре да проверя? — попита Стик.

— Не мога да те спра.

— Точно така, не можеш. — Стик се завъртя на здравия си крак и изгледа мексиканците, като че ли те бяха виновни за всичко.

Аз минах от другата страна на камиона и попитах:

— Какво е станало?

Както обикновено, когато не трябваше да знам или да чуя нещо, никой не ми обърна внимание.

Отидохме си вкъщи по тъмно. Светлините на Блек Оук избледняваха зад нас, хладният вятър от пътя развяваше косите ни. Исках да разкажа на татко за боя, но не можех да го направя пред мексиканците. После реших да не свидетелствам. Нямаше да кажа на никого, защото това само щеше да ми навреди. Всякакви връзки с братята Сиско щяха да застрашат живота ми, а и не исках семейство Спрюл да се ядоса и да си тръгне. Брането едва беше започнало, а на мен вече ми беше писнало. И най-важното, не исках Ханк Спрюл да се ядоса на мен, на татко или на дядо.

Когато пристигнахме вкъщи, стария им камион го нямаше в предния ни двор.

Още бяха в града, сигурно се срещаха с други планинци. Кардинале бяха във Филаделфия и играеха на прожектори. Заехме местата си на верандата, а дядо забърника радиото. Мюжъл трябваше да удря във втория ининг и аз се размечтах.

В неделя призори се събудихме от блясъка на светкавици и далечния тътен на гръмотевици. От югозапад се надигаше буря и затова още не се развиделяваше. Аз лежах сред мрака в стаята на Рики и отново си задавах големия въпрос защо вали в неделя. Защо не през седмицата, та да не трябва да бера памук? Неделята тъй и тъй е ден за почивка.

Баба дойде да ме вдигне и ми каза да седна на верандата, за да гледаме заедно дъжда. Направи ми кафе с доволно много захар и мляко и двамата леко се залюляхме на люлката, докато вятърът виеше. Планинците се суетяха из двора, хвърляха нещата си по кашоните и се опитваха да намерят подслон далеч от своите пропускащи палатки. Повечето се бяха натъпкали в кабината на камиона.

Дъждът се лееше като река, сякаш се опитваше да навакса за двете седмици суша. Над верандата ни се завихря-ше мъгла като вихрушка, а ламариненият покрив над нас пееше под дъжда.

Баба внимателно избра кога да проговори. Имаше моменти, обикновено два пъти седмично, когато тя ме извеждаше на разходка или ме караше да поседя с нея на верандата, ей така само двамата. Тъй като беше женена за дядо от трийсет и пет години, тя беше научила изкуството на мълчанието. Можеше да върви или да се люлее дълго време, без да продума.

— Как е кафето? — попита тя. Гласът й едва се чуваше от бурята.

— Хубаво е, бабо.

— Какво искаш за закуска?

— Питки.

— Тогава ще ти направя.

Неделната програма беше малко по-спокойна. Обикновено спяхме до по-късно, макар че днес дъждът ни събуди рано. А за закуска прескачахме обичайните шунка с яйца и успявахме да преживеем с питки и меласа. Кухненската работа беше малко по-лека. Все пак беше ден за почивка.

Люлката се движеше бавно и безцелно напред-назад, ръждясалите й вериги скрибуцаха тихо над нас. От другата страна на пътя падна светкавица, някъде из земите на Джетър.