Джон Гришам - Бялата къща

Когато Били се удари в земята, Ханк го сграбчи за гърлото и го завлече обратно в центъра на арената, където Боби остана на четири крака и се замъчи да се изправи на крака. Джери се беше свил на една страна, притискаше с ръце ребрата си и скимтеше.

Ханк ритна Боби между краката. Когато момчето изпищя, Ханк се изхили злобно. После сграбчи Били за гърлото и започна да удря лицето му с опакото на ръката си. Навсякъде пръскаше кръв, която покриваше лицето на Били и течеше по гърдите му.

Най-накрая Ханк пусна Били и се обърна към останалата част от семейство Сиско.

— Някой да иска още? — изкрещя той. — Хайде! Елате, ако ви стиска!

Другите Сиско се криеха един зад друг, докато тримата им герои се гърчеха в прахоляка.

Тук боят трябваше да свърши, но Ханк имаше други планове. С видимо удоволствие той зарита тримата по лицата и главите, докато не спряха да се движат и да стенат. Тълпата започна да се разотива.

— Я си вървете — каза един мъж зад нас. — Децата не трябва да гледат такива работи. — Аз обаче не можех да помръдна.

Тогава Ханк намери счупено парче дърво. За миг всички спряха и се загледаха с мрачно любопитство. Когато Ханк удари Джери по носа, някой каза:

— О, боже!

Друг глас в тълпата предложи да извикат шерифа.

— Да се омитаме оттук — каза един стар фермер и тълпата отново тръгна да се разотива, само че този път малко по-чевръсто.

Ханк още не беше свършил. Лицето му беше почервеняло от гняв, а очите му светеха като на демон. Продължи да ги налага, докато дървото не стана на трески.

Не виждах никой друг от семейство Спрюл в тълпата. Когато боят се превърна в касапница, всички си тръгнаха. Никой в Блек Оук не искаше да се забърква със семейство Сиско. И никой не искаше да се изправя срещу този побъркан планинец.

Когато се отправихме към главната улица, тези от нас, които бяха видели побоя, мълчаха. Чудех се дали Ханк ще удря жертвите си, докато умрат.

Нито Диуейн, нито аз проговорихме, докато не се промушихме през тълпата и не побягнахме към киното.

Филмът в събота следобед беше нещо специално за всички фермерски деца. Нямахме телевизия, а забавленията се смятаха за грях. За два часа се пренасяхме от тежкия живот сред памука в една фантастична страна, където добрите винаги побеждаваха. От филмите научавахме как действат престъпниците, как се водят и печелят войни и как се твори историята в Дивия запад. От филмите научих дори и тъжната истина, че Югът всъщност не е спечелил Гражданската война, макар вкъщи и в училище да твърдяха друго.

Но тази събота на нас с Диуейн уестърнът с Джийн Отри ни се стори скучен. Всеки път, когато на екрана даваха юмручен бой, аз се сещах за Ханк Спрюл и сякаш още го виждах как млати братята Сиско. Пердахът на Отри беше нищо в сравнение с истинската касапница, която току-що яхме видели. Филмът беше почти свършил, преди аз да събера смелост да прошепна на Диуейн:

— Онзи големият планинец, който натръшка братята Сиско, работи на нашата ферма.

— Ти го познаваш? — възкликна невярващо той.

— Да. Много добре.

Диуейн беше сащисан и искаше да ми зададе още въпроси, но залата беше препълнена, а разпоредителят мистър Старнс обичаше да обикаля с фенерчето си и да търси с кого да се заяде. Щом хванеше някое дете да говори, той го издърпваше за ухото и го изхвърляше от залата. Освен това луничавата Бренда беше успяла да седне точно зад Диуейн, с което притесняваше и двама ни.

Сред публиката имаше и няколко възрастни, повечето от града. Мистър Старнс караше мексиканците да сядат на балкона, но те сякаш нямаха нищо против. И без това малцина от тях пилееха пари за кино.

Изтичахме навън по време на надписите и за минути отново се озовахме на мястото на схватката, като едва ли не очаквахме да видим там труповете на братята Сиско. Но нямаше никой. Нямаше и следи от побой — нито кръв, нито откъснати ръце и крака, нито пък трески от дърво.

Дядо беше на мнение, че уважаващите себе си хора си тръгват от града в събота по светло. Бях чувал слухове за лоши неща, които ставали в събота вечер. Но освен побоите не бях виждал нищо нередно. Чувал бях за пиене и игри на зарове зад магана, както и за още побои, но всичко това беше скрито-покрито и само малцина участваха. Въпреки това дядо се страхуваше, че някак си ще се заразим.

Рики беше буйната глава в семейство Чандлър и майка ми беше казвала, че имал репутацията на човек, който остава твърде дълго в града в събота. Имаше и някакъв арест в семейната история, но така и не успях да науча подробностите. Мама каза, че дядо и Рики се карали с години в колко часа трябва да си тръгват. Спомням си няколко случая, когато си тръгнахме без него. Аз плачех, защото си мислех, че никога вече няма да го видя, но в неделя сутрин той седеше в кухнята и пиеше кафе, като че ли нищо не се беше случило. Рики винаги се връщаше вкъщи.