Джон Гришам - Бялата къща

Скочих от камиона и хукнах да търся приятелите си.

Три от по-големите момчета подхвърляха бейзболна топка до гробището зад църквата и аз се насочих към тях.

— Люк — прошепна някой. Беше Диуейн, скрит боязливо в сянката на един бряст. — Ела тук.

Тръгнах към дървото.

— Чу ли? — попита той. — Джери Сиско умрял рано тази сутрин.

Почувствах се виновен, сякаш бях направил нещо лошо, и не знаех какво да кажа. Диуейн ме гледаше втренчено. Най-сетне успях да реагирам.

— И какво?

— Ами опитват се да намерят някой, който да е видял какво стана.

— Много хора видяха.

— Да, но никой нищо не ще да каже. Всички ги е страх от Сиско и всички ги е страх от твоя планинец.

— Не е мой — отвърнах аз.

— Все едно, мене ме е страх от него. А тебе?

— И мене.

— Какво ще правим?

— Нищо. Ще си траем, поне засега.

Договорихме се наистина да не правим нищо. Ако ни притиснеха, щяхме да излъжем. А ако излъжехме, щяхме да кажем по още една молитва.

Тази неделя молитвите бяха дълги и подробни. Същото се отнасяше за слуховете и клюките за онова, което се беше случило с Джери Сиско. Новините се разпространяваха дълго преди да започне неделното училище. Диуейн и аз чухме подробности за боя, каквито не можехме да повярваме, че ще се кажат на глас. Ханк растеше с всяка изминала секунда.

— Ръцете му са като свински бутове — каза някой.

— А раменете като на бик — добави друг. — Трябва да има сто кила.

Мъжете и по-големите момчета стояха пред църквата, а Диуейн и аз се навъртахме край тях и просто слухтяхме. Първо чух да се говори, че Джери загинал, а после че умрял. Разликата не ми беше ясна, докато не чух мистър Снейк Уилкокс да казва: „Не е загинал. Добрите хора загиват. Белите боклуци като Сиско просто пукват.“

Това убийство беше първото в Блек Оук от 1947-а, когато няколко арендатори се напили и почнали да се стрелят заради семейна свада. Едно момче било улучено по погрешка, но не били предявени обвинения. Семейството избягало през нощта и никога повече не чули за него. Никой не помнеше последния истински загинал човек.

Клюките ме хипнотизираха. Седнахме на предните стълби на църквата, гледахме надолу по тротоара към главната улица и слушахме как мъжете се карат какво трябва и какво не трябва да се направи.

В края на улицата се виждаше фасадата на кооперативния магазин и за момент ми се стори, че отново зървам размазаното лице на Джери Сиско, докато Ханк Спрюл го млатеше до смърт.

Бях видял как убиват човек. Изпитвах желание да се промъкна обратно до олтара и да се помоля. Знаех, че съм виновен за нещо.

Влязохме в църквата, където момичетата и жените също се бяха скупчили и шепнеха своите версии за трагедията. Джери просто се възвисяваше в очите им. Бренда, влюбеното в Диуейн луничаво момиче, живееше само на петстотин метра от семейство Сиско и тъй като си бяха направо съседи, тя получаваше повече от полагащото й се внимание. Жените определено жалеха за Джери повече от мъжете.

Диуейн и аз намерихме сладките в общата зала, след което отидохме в класната ни стая, като не спирахме да слухтим.

В неделното училище ни преподаваше мис Бевърли Дил Кули от гимназията в Монет. Тя започна с дълго и твърде ласкателно слово за Джери Сиско, бедното момче от бедно семейство, един младеж без шанс в живота. После ни накара да се хванем за ръцете и да затворим очи, а тя изви глас към небесата и много дълго време моли Бог да приеме горкия Джери в топлата си вечна прегръдка. Тя изкарваше Джери християнин и невинна жертва.

Погледнах Диуейн, който също ме стрелна с очи.

В цялата работа имаше нещо странно. Като баптисти нас ни учеха от люлката, че в рая можеш да идеш само ако вярваш в Исус и се опитваш да следваш неговия пример, като водиш чист и морален християнски живот. Тази проста идея ни се повтаряше от амвона всяка неделна сутрин и всяка неделна вечер, а всеки пътуващ проповедник, който минеше през Блек Оук, я повтаряше съвсем ясно. Чувахме я в неделното училище, на молитвата в сряда вечер и в библейското училище през ваканцията. Тя се съдържаше в музиката ни, в химните и в книгите ни. Беше ясна, непоколебима и без никакви вратички и компромиси.

Всеки, който не приемаше Исус и не водеше християнски живот, отиваше право в ада. Именно там беше сега Джери Сиско и всички ние го знаехме.

Но мис Кули продължаваше да се моли. Тя се молеше за всички от семейство Сиско в това време на мъка и загуба и се молеше за нашето градче, което щяло да помогне на това семейство.