Джон Гришам - Бялата къща

Жените много повече съжаляваха Джери Сиско. С всеки изминал час смъртта му ставаше все по-трагична. Подлостта и другите му отвратителни качества лека-полека се забравяха. Той все пак беше местно момче и ние го познавахме, макар и бегло. Освен това го беше сполетяла ужасна смърт.

А убиецът му спеше в предния ни двор.

Чухме шумове. Семейство Спрюл се беше върнало от реката.

Разпитът се състоя под най-високия ни бор, по средата между предната ни веранда и лагера на Спрюл. Първи се събраха мъжете, като дядо и баща ми се протягаха и търкаха коремите си, а Стик изглеждаше особено доволен. Шкембето му хич не беше малко, опъваше копчетата на кафявата му риза и даваше да се разбере, че той не си губи времето на полето. Дядо казваше, че е адски мързелив и обикновено спи в патрулната си кола под едно сенчесто дърво в края на града, до сергията за хот-дог на Гърди Стоун.

От другия край на двора дойдоха семейство Спрюл. Отпред крачеше бащата, а Трот държеше ариергарда, извиваше се и тътреше крака в познатата ни вече походка. Аз вървях зад баба и мама, като надничах между тях и се опитвах да стоя на безопасно разстояние. Само мексиканците ги нямаше.

Около Стик се оформи неправилен кръг; Спрюл и фамилия го заобиколиха от едната страна, а ние от другата, макар че на практика и двете семейства бяхме срещу него. Не ми беше приятно да се съюзявам с Ханк Спрюл, но памукът беше по-важен от всичко.

Дядо представи Стик на мистър Спрюл, който вдървено се здрависа с него и отстъпи две-три крачки назад. Явно планинците очакваха най-лошото и аз се опитвах да се сетя дали някой от тях е видял боя. Имаше много народ и всичко стана толкова бързо. Диуейн и аз бяхме хипнотизи-рани от кръвта. Не си спомнях да съм се вглеждал в лицата на другите зрители.

Стик дъвчеше стръкче трева, което се подаваше от крайчеца на устата му. Пъхнал палци в джобовете на панталоните си, той разглеждаше планинците. Ханк се беше облегнал на бора и се подсмихваше презрително на всеки, който се осмелеше да погледне към него.

— Снощи е имало голям побой в града — съобщи Стик, като гледаше семейство Спрюл. Мистър Спрюл не каза нищо. — Няколко местни момчета се сбили с един планинец. Едно от тях, Джери Сиско, почина тази сутрин в болницата в Джоунсбъро. Черепът му бил счупен.

Всички от семейство Спрюл се размърдаха неспокойно, с изключение на Ханк, който не трепна. Очевидно не бяха чули последните новини за Джери Сиско.

Стик плю и прехвърли тежестта си на другия крак. Май му харесваше да стои в центъра и да бъде гласът на властта със значка и пистолет.

— Затова проверявам, задавам въпроси и просто се опитвам да разбера кой е участвал в боя.

— Не е от нас — каза мистър Спрюл. — Ние сме мирни хора.

— Наистина ли?

— Да, сър.

— Ходихте ли в града вчера?

— Да.

След като лъжите се почнаха, аз надникнах между двете жени, за да виждам по-добре семейство Спрюл. Бо и Дейл стояха близо един до друг и очите им се стрелкаха насам-натам. Тали разглеждаше пръстта под босите си крака, за да не гледа към нас. Мистър и мисис Спрюл сякаш търсеха подкрепа в наше лице. Трот, естествено, беше в един друг свят.

— Имате ли момче на име Ханк? — попита Стик.

— Може би — отвърна мистър Спрюл.

— Не ми играй номера — изръмжа с внезапен гняв Стик. — Щом те питам, ще ми отговаряш направо. В ареста в Джоунсбъро има много място. Мога да ви прибера всичките за разпит. Ясно ли е?

— Аз съм Ханк Спрюл — прогърмя един глас. Ханк мина през кръга и застана на един удар разстояние от полицая, който беше много по-дребен от него, но успя да запази наперения си вид.

Стик го изгледа за миг и попита:

— Ходи ли вчера в града?

— Да.

— Участва ли в побоя снощи?

— Не. Аз ги разтървах.

— Ти ли наби братята Сиско?

— Не им знам имената. Двама от тях се нахвърлиха на едно момче от планините. Аз ги спрях.

Изражението на Ханк беше надменно. Той не показваше страх и аз неволно се възхитих от начина, по който спореше със закона.

Помощник-шерифът огледа другите и очите му се спряха на дядо. Стик беше надушил следата и се гордееше със себе си. Премести с език стръкчето трева в другия край на устата си, след което отново погледна Ханк.

— А с дърво удрял ли си ги?

— Нямаше нужда.

— Отговори на въпроса ми. С дърво удрял ли си ги?

Без да му мигне окото, Ханк отвърна:

— Не. Те държаха бухалките.

Това, разбира се, беше точно обратното на информацията, докладвана на Стик.

— Я по-добре да те прибера — каза той, но не посегна към висящите от колана му белезници.