Джон Гришам - Бялата къща

Тали също беше нагазила в реката, заголила крака до бедрата, а дългата й коса беше разпиляна по раменете. Сърцето ми затупка, като я гледах как разплисква водата, сама в своя свят.

Надолу по реката, където рядко се хващаше риба, стоеше Ханк с бамбукова въдичка. Беше без риза и кожата му вече бе порозовяла от слънцето. Чудех се дали знае, че Джери Сиско е мъртъв. Сигурно не. Е, скоро щеше да разбере.

Махнахме им бавно. Те замръзнаха, като че ли ги бяхме хванали на чужда територия. После се усмихнаха и кимнаха. Тали обаче не вдигна очи. Нито пък Ханк.

Неделният обяд винаги се състоеше от пържено пиле със сос и макар че жените шетаха из кухнята колкото се може по-бързо, приготвянето му все пак отнемаше един час. Докато седнем да ядем, бяхме умрели от глад. Често си казвах, наум, естествено, че ако брат Ейкърс не джавка-ше и не бърбореше толкова дълго, нямаше да огладнеем чак толкова.

Дядо прочете благодарствена молитва. После разсипаха храната и тъкмо започвахме да ядем, когато близо до къщата хлопна врата на кола. Спряхме да дъвчем и се спогледахме — дядо се изправи мълчаливо и отиде до прозореца.

— Стик Пауърс — каза той, щом надникна навън, и апетитът ми се изпари. Беше пристигнал човекът на закона, значи нищо добро не ни чакаше.

Дядо го посрещна на задната веранда. Чувахме всяка дума.

— Добър ден, Илай.

— Здрасти, Стик. Какво мога да направя за теб?

— Сигурно си чул, че онова момче Сиско умря.

— Чух — отвърна дядо без ни най-малка нотка на съжаление.

— Трябва да говоря с един от твоите работници.

— Било е просто бой, Стик. Обикновените съботни щуротии, в които момчетата на Сиско се забъркват от години. Ти никога не си ги спирал. Е, сега един от тях е прекалил.

— Все пак трябва да проведа разследване.

— Ще почакаш да се наобядваме. Току-що сядаме. Някои хора ходят на църква.

Майка ми се сви, когато дядо каза това. Баба бавно поклати глава.

— Аз съм на работа — отвърна Стик.

Според клюките Стик се сещаше за Светия дух веднъж на четири години, като дойдеше време за избори. После три години и половина не чувстваше нужда да се моли. В Блек Оук всички знаеха кой не ходи на църква. Нали трябваше да се молим за някого.

— Можеш да седнеш на верандата — каза дядо и се върна на кухненската маса. Когато зае мястото си, другите от ново започнаха да ядат. В гърлото ми беше заседнала буца колкото бейзболна топка и пърженото пиле просто не искаше да мине.

— Обядвал ли е? — прошепна баба през масата.

Дядо сви рамене в знак, че изобщо не му пука. Беше почти два и половина. Ако досега Стик не беше намерил нищо за ядене, защо ние да го мислим?

Но на баба й пукаше. Тя стана и извади една чиния от шкафа. Пред очите ни я напълни с картофи, сос, кръгчета домати и краставици, две внимателно намазани с масло хлебчета и кълка и гърди от пилето. После наля висока чаша с чай и лед и занесе всичко на задната веранда. Отново чухме всяка дума.

— Заповядай, Стик — каза тя. — Тук никой не стои гладен.

— Благодаря, мис Рут, но вече обядвах.

— Ще обядваш пак.

— Наистина не трябваше.

Знаехме, че междувременно дебелите ноздри на Стик са надушили пилето и хлебчетата.

— Благодаря, мис Рут. Много мило от ваша страна.

Не се учудихме, когато баба се върна с празни ръце. Дядо беше ядосан, но успя да си замълчи. Стик беше дошъл да създава проблеми, да се кара с работниците ни, което значеше, че застрашава памука ни. Защо да го гощаваме?

Ядяхме мълчаливо, което ми предостави няколко мига да си събера мислите. Понеже не исках да се държа подозрително, натъпках храната в устата си и започнах да я дъвча колкото се може по-бавно.

Не бях сигурен каква е истината, нито пък можех да различа доброто от злото. Братята Сиско бяха нападнали горкия Доил, когато Ханк му се притече на помощ. Те бяха трима, а Ханк беше сам. Той ги беше разтървал бързо и боят трябваше да свърши тук. Защо беше грабнал онова дърво? Лесно беше да се предположи, че Сиско винаги са лошите, но Ханк беше спечелил боя дълго преди да почне да ги млати с дървото.

Мислех си за Диуейн и за тайния ни договор. Реших, че мълчанието и незнанието все още са най-добрата стратегия.

Не искахме Стик да ни слуша, затова мълчахме по време на цялото ядене. Дядо ядеше по-бавно от обикновено, защото искаше Стик да седи, да чака и да се дразни, а може би да се вбеси и да си тръгне. Съмнявах се, че бавенето безпокои Стик. Почти го чувах как ближе чинията си.

Баща ми гледаше масата, докато дъвчеше, а умът му явно беше на другия край на света, може би в Корея. Мама и баба изглеждаха много тъжни, което не беше рядкост след словесните удари, нанасяни ни всяка седмица от брат Ейкърс. Още една причина винаги да се опитвам да заспя по време на неговите проповеди.