Джон Гришам - Бялата къща

— Снощи сънувах Рики — каза баба.

— Ама хубав ли сън?

— Да, много хубав. Сънувах, че войната внезапно е свършила, а са забравили да ни кажат. И една вечер си седим тук на верандата и слушаме радио, и изведнъж гледам по пътя към нас тича някакъв човек. Рики. Облечен във военната си униформа и крещи, че войната е свършила.

— И на мен ми се иска да сънувам такъв сън — рекох аз.

— Мисля, че Бог се опитва да ни каже нещо.

— Че Рики ще се върне?

— Да. Може би не веднага, но войната ще свърши скоро.

Един ден ще погледнем и ще го видим да върви ей там през двора.

Погледнах нататък. В двора ни вече се бяха появили локви и ручеи, които течаха към семейство Спрюл. Тревата беше почти отмита, а вятърът брулеше първите мъртви листа от дъбовете ни.

— Аз се моля за Рики всяка вечер, бабо — казах гордо.

— Аз се моля за него всеки час — отвърна тя с леко навлажнени очи.

Люлеехме се и гледахме дъжда. Рядко си представях Рики като войник в униформа и с пушка, как притичва под обстрел от едно място на друго. По-скоро си спомнях най-добрия ми приятел, моя чичо, който ми беше повече като брат, другар с въдица или с бейзболна ръкавица. Беше само на деветнайсет години, което ми се струваше хем много, хем малко.

Не след дълго на вратата се появи майка ми. След съботната баня беше ред на неделното търкане, бърз, но жесток ритуал, при който една пощуряла жена стържеше врата и ушите ми.

— Трябва да се приготвим — каза тя и аз вече почувствах болката.

Тръгнах след баба към кухнята за още кафе. Дядо беше седнал до кухненската маса, четеше Библията и готвеше урока си за неделното училище. Баща ми беше на задната веранда, гледаше бурята и се взираше към реката. Сто на сто започваше да се притеснява кога ще придойде.

Дъждът спря много преди да тръгнем за църква. Пътищата бяха кални и дядо караше още по-бавно от обикновено. Едва се влачехме, понякога се хлъзгахме в коловозите или в локвите по стария черен път. Баща ми и аз бяхме отзад и се държахме здраво за страничните капаци, а мама и баба седяха отпред. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи. Небето се беше прояснило, слънцето се беше качило нависоко и вече нагряваше мократа земя така, че влагата се надигаше лениво над стъблата на памука.

— Денят май ще е горещ — обяви татко същата прогноза, която правеше всеки ден от май до края на септември.

Когато стигнахме до магистралата, ние се изправихме и се наведохме към кабината, за да може вятърът да ни идва откъм гърба. Така беше много по-прохладно. Полетата бяха пусти; дори и на мексиканците не се разрешаваше да работят в неделя. Всяка година тръгваха слухове за някакви фермери неверници, които тайничко беряли памук в неделя, но аз лично никога не бях виждал да се върши такъв грях.

То кое ли не беше грях в Арканзас, особено за баптистите. А голяма част от неделната ни служба се състоеше от поученията на преподобния Ейкърс, гръмогласен и мрачен човек, който само се чудеше как да измисли нови грехове. Разбира се, на мен като на повечето деца не ми пукаше за поученията, но в неделя църквата предлагаше много повече от тях. Човек отиваше там да се види с хора, да чуе новини и да пусне клюки. Всички бяха в добро настроение или поне се преструваха. Каквито и да бяха светските тревоги — бъдещите наводнения, войната в Корея или колебанията в цените на памука, — те трябваше да почакат.

Баба винаги казваше, че Бог не искал хората Му да се тревожат, особено когато са в Неговия дом. Това винаги ми се струваше странно, защото тя се тревожеше не по-малко от дядо.

Като изключим семейството и фермата, нищо не беше толкова важно за нас, колкото баптистката църква в Б л ек Оук. Познавах всеки един човек в нея, както и мен ме познаваха. Това си беше семейство, за добро или зло. Хората се обичаха или поне така казваха и ако някой от членовете ни беше дори малко болен, върху него се изливаха всички молитви и християнски грижи. Погребенията продължаваха цяла седмица и бяха едва ли не свещени събития. Общите молитви през есента и пролетта се планираха с месеци и се очакваха с огромно нетърпение. Поне веднъж месечно се организираше нещо като пикник под дърветата зад църквата, който често продължаваше до късно следобед, когато идваше време да се върнем в храма за вечерната служба. Сватбите също бяха важни, особено за жените, но съвсем не бяха толкова изискани и драматични като погребенията.

Когато пристигнахме, асфалтовият паркинг на църквата беше почти задръстен. Повечето бяха стари фермерски камиони като нашия, до един покрити с пресен слой кал. Имаше и няколко коли на граждани, или на фермери със собствена земя. Надолу по улицата до методистката църква бяха спрели други камиони и други коли. По правило там ходеха търговците и учителите. Методистите се смятаха за малко по-висши от нас, но ние като баптисти знаехме, че сме намерили верния път към Господ Бог.