Джон Гришам - Бялата къща

Не се сещах за никой от Блек Оук, който би протегнал ръка на семейство Сиско.

Тя се молеше странно и когато най-сетне каза амин, аз бях напълно озадачен. Джери Сиско никога не беше при-парвал до църква, но мис Кули говореше така, сякаш в този момент той беше при Господ. Ако престъпници като него можеха да се доберат до рая, значи и ние, останалите, нямаше защо да се стараем.

После тя отново се върна на Йона и кита и за известно време забравихме убийството.

Един час по-късно бях на обичайното си място, на скамейката на семейство Чандлър отзад вляво, между баба и мама. Скамейките не бяха надписани или запазени, но всеки знаеше къде трябва да седнат другите. След още три години, когато станех на десет, родителите ми щяха да ми разрешат да стоя при приятелите си, стига, разбира се, да се държа прилично. Бях изтръгнал това обещание и от двамата. Спокойно можеха да кажат двайсет години.

Прозорците бяха отворени, но тежкият въздух не трепваше. Жените си вееха с ветрила, а мъжете седяха неподвижно и се потяха. Когато брат Ейкърс започна проповедта си, ризата ми вече беше залепнала за гърба.

Както обикновено, той говореше гневно и почти веднага започна да крещи. Подпуха греховете с бухалката; грехът винаги беше носил трагедии на Блек Оук. Грехът носеше смърт и разрушение, така бе открай време и така щеше да бъде. Ние грешниците пиехме, псувахме, лъжехме, биехме се и прелюбодействахме, защото си бяхме позволили да се откъснем от Бога. Затова един младеж от нашия град беше загубил живота си. Бог не искаше да се избиваме един друг.

Отново бях объркан. Мислех си, че Джери Сиско умря, защото най-накрая си намери майстора. Това нямаше нищо общо с комара, разврата и другите грехове, за които брат Ейкърс толкова се впрягаше. И защо крещеше на нас? Ние бяхме почтени хора. Нали бяхме в църква!

Рядко разбирах какво ни проповядва брат Ейкърс, а от време на време на неделния обяд баба мърмореше, че и тя съвсем се е уплела по време на една негова служба. Веднъж Рики ми беше казал, че според него човекът не е с всичкия си.

Греховете се множаха, трупаха се един върху друг, докато раменете ми не взеха да се превиват. Още не бях излъгал за видения от мен побой, но вече почваше да ми пари под лъжичката.

После брат Ейкърс проследи историята на убийствата, като започна с Каин и Авел и ни преведе през цялата кървава пътека на библейската сеч. Баба затвори очи. Знаех, че се моли — винаги го правеше. Дядо се беше втренчил в стената и сигурно мислеше как ще се отрази смъртта на Сиско на реколтата му. Майка ми сякаш внимаваше, а аз, слава богу, почнах да задрямвам.

Като се събудих, главата ми беше в скута на баба, но тя нямаше нищо против. Когато се притесняваше за Рики, искаше да бъда до нея. Пианото свиреше, а хористите бяха станали на крака. Беше време да запеем. Изправихме се и изкарахме пет куплета от „Такъв, какъвто съм“, а после преподобният ни разпусна.

Навън мъжете се събраха в сянката на едно дърво и започнаха дълъг спор за едно-друго. Дядо беше в центъра на всичко, говореше приглушено и махаше припряно с ръце. Знаех, че не трябва да се приближавам.

Жените се разделиха на малки групички и се разклюкар-стваха в градинката отпред, където децата играеха, а старците се сбогуваха. В неделя никой не бързаше да си тръгва от църква. Вкъщи нямаше какво друго да правиш, освен да обядваш, да подремнеш и да се приготвиш за още една седмица бране на памук.

Бавно тръгнахме към паркинга. Отново се сбогувахме с приятелите си, а после им махахме, докато потегляхме. Сам в каросерията с татко, аз се опитвах да събера смелост да му кажа, че съм видял побоя. Мъжете в църквата говореха само за това. Но двамата с Диуейн си бяхме обещали да мълчим, докато не ни попитат, а после да увъртаме. На път за вкъщи не казах нищо.

На километър и половина от фермата ни, където асфалтът изтъняваше и в крайна сметка отстъпваше място на калта, пътят стигаше до река Сейнт Франсис, през която имаше тесен дървен мост. Беше строен през трийсетте по проект на бюрото по заетостта, така че беше достатъчно здрав, за да издържи тежестта на трактори и пълни с памук ремаркета. Но дебелите дъски винаги пукаха и скърцаха, а като погледнеше мътната вода точно под себе си, човек би се заклел, че мостът се клати.

Пропълзяхме през него и видяхме от другата страна семейство Спрюл. Бо и Дейл бяха в реката голи до кръста, с навити до коленете панталони, и хвърляха камъни по водата. Мистър и мисис Спрюл се криеха на сянка, където върху едно одеяло беше наредена храна.