Джон Гришам - Бялата къща

Седях отзад между кашоните със зеленчуци и гледах как прахта се кълби зад камиона на сиви облаци, които се издигаха бързо и надвисваха над пътя в тежкия въздух, преди бавно да се разпръснат сред безветрието. Нямаше и следа от тазсутрешния дъжд и калта. Всичко пак беше горещо: дървените дъски на пода на каросерията, ръждясалата му небоядисана броня, дори и току-що измитите от майка ми кочани царевица, картофи и домати. В нашата част на Ар-канзас валеше сняг два пъти в годината и аз копнеех за едно дебело студено бяло юрганче върху голите, останали без стръкче памук зимни полета.

При реката прахта най-после свърши и ние залазихме по моста. Изправих се, за да видя водата под нас, гъстата кафява река, която едва се влачеше покрай бреговете. В каросерията имаше две бамбукови въдици и татко ми беше обещал да ловим риба, след като оставим храната.

Семейство Лечър бяха изполичари, които живееха на километър и нещо от къщата ни, но все едно бяха в друга страна. Схлупената им барака бе построена на един завой на реката. Брястове и върби опираха до покрива им, а памукът стигаше почти до предната веранда. Около къщата нямаше трева, а само един кръг пръст, където играеха децата им. Аз тайно се радвах, че живеят от другата страна на реката. Иначе сигурно щеше да се наложи да играя с тях.

Те обработваха трийсет акра и деляха реколтата със собственика. Половината от малкото, което изкарваха, си беше направо нищо. Семейство Лечър бяха бедни като църковни мишки. Нямаха електричество, нито кола или камион. От време на време мистър Лечър идваше вкъщи и молеше дядо да го вземе при следващото си ходене в Блек Оук.

Пътят до къщата им беше направо тесен за камиона ни и когато спряхме, верандата вече беше пълна с мръсни личица. Веднъж преброих седем деца, но точните сметки бяха невъзможни. Трудно различавах момчетата от момичетата; всички имаха чорлави коси, слаби лица със сиви очи и до едно бяха облечени в дрипи.

От разнебитената веранда слезе мисис Лечър, която бършеше ръце в престилката си. Успя да се усмихне на майка ми.

— Добър ден, мисис Чандлър — каза тихо тя. Беше боса, а краката й бяха тънки като вейки.

— Радвам се да те видя, Дарла — рече майка ми. Баща ми си намери някаква работа по каросерията и се заглавика нещо с кашоните, докато жените си разменяха учтивости. Не очаквахме да видим мистър Лечър. Гордостта му пречеше да излезе и да приеме храната. Жените да се занимават.

Докато говореха за реколтата и за жегата, аз слязох от камиона под зоркия поглед на всички деца. Отидох до стената на къщата, където най-високото момче се разхождаше на сянка и се правеше, че не ни забелязва. Казваше се Пърси и твърдеше, че е на дванайсет години, но на мен не ми се вярваше. Не изглеждаше достатъчно голям за дванайсет-годишен, но тъй като никой от тяхното семейство не ходеше на училище, нямаше как да бъде причислен към връстниците си. Беше бос и без риза, а кожата му беше тъмно бронзова от дългото стоене на слънце.

— Здрасти, Пърси — казах аз, но той не отговори. Странни хора бяха това изполичарите. Понякога говореха, а понякога само те гледаха тъпо, сякаш искаха да ги оставиш на мира.

Огледах къщата им, една квадратна кутийка, и за пореден път се зачудих как може толкова много хора да живеят толкова натясно. Че то бараката ни за инструменти беше горе-долу с тия размери. Прозорците бяха отворени, а дрипавите пердета висяха неподвижно. Нямаше мрежи, които да спират мухите и комарите, да не говорим за вентилатори.

Съжалих ги. Баба обичаше да цитира Библията: „Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ и „Винаги ще има бедни“. И все пак ми се струваше жестоко някой да живее така. Нямаха обувки. Дрехите им бяха толкова стари и износени, че те се срамуваха да ходят в града. И тъй като нямаха електричество, не можеха да слушат мачовете на „Кардинале“.

Пърси никога не беше имал топка, ръкавица или бухалка, никога не беше играл бейзбол с баща си, никога не беше мечтал да победи „Янкис“. Всъщност сигурно никога не беше мечтал да избяга от памука. Тази мисъл направо ме срази.

Баща ми извади първия кашон зеленчуци, майка ми обясни какво има в него, а децата слязоха на стълбите и го загледаха нетърпеливо, без обаче да дойдат до нас. Пърси не помръдна; той гледаше нещо в полето, което нито аз, нито той можехме да видим.

В къщата имаше момиче. Казваше се Либи, петнайсетгодишна, най-голямата от всички. Според мълвата в Блек Оук тя беше бременна. Бащата още не беше известен; носеха се слухове, че отказвала да признае дори на родителите си от кого е бременна.