Джон Гришам - Бялата къща

— Не казвай на никого за това, ясно ли е? На никого.

— Да, сър.

— Малките момченца, които имат тайни от родителите си, не вървят на добре — обади се майка ми. — Винаги можеш да ни кажеш истината.

— Да, мамо.

— Сега върви да ловиш риба — каза татко и аз хукнах обратно към реката.

Седмицата започна в полумрака на понеделнишкото утро. Срещнахме се до трактора, за да идем на полето. Пътят се скъсяваше с всеки изминал ден, тъй като беряхме все по-далеч от реката и все по-близо до къщата.

Никой не продумваше. Пред нас бяха пет безкрайни дни кански труд и жега, следвани от събота, която в понеделник ни изглеждаше не по-близо от Коледа.

Погледнах надолу от гнезденцето си в трактора и се помолих час по-скоро да дойде денят, когато семейство Спрюл ще напусне фермата ни. Те се бяха притиснали един до друг и бяха не по-малко сънени и замаяни от мен. Трот не беше с тях и нямаше да идва на полето. В неделя вечерта мистър Спрюл беше попитал татко дали Трот може да остане в предния ни двор цял ден. „Не му понася жегата“, беше казал той. Баща ми не се интересуваше какво ще прави Трот. И без това нямаше полза от него на полето.

Когато тракторът спря, взехме чувалите си и изчезнахме сред редовете памук. Никой не обели нито дума. Час по-късно слънцето взе да припича. Сетих се за Трот, който си пилееше времето под дървото, спеше когато си иска и сто на сто се радваше, че изпуска работата. Може и да беше малко чалнат, но в момента той беше най-умният от семейство Спрюл.

Когато беряхме памук, времето спираше. Дните се влачеха едва-едва, сякаш никой не искаше да отстъпи място на следващия.

На вечеря в четвъртък дядо обяви:

— В събота няма да ходим в града.

Доплака ми се. И без това беше тежко да се бъхтиш на полето цяла седмица, но без наградата от кино и пуканки си беше направо жестоко. Ами дажбата ми кока-кола?

Последва дълго мълчание. Майка ми ме наблюдаваше внимателно. Не изглеждаше учудена и останах с впечатлението, че възрастните вече са обсъждали това решение. Сега просто се правеха на изненадани заради мене.

Реших, че нямам какво да губя, скръцнах със зъби и попитах:

— И защо?

— Защото аз така казвам — сряза ме дядо и разбрах, че си търся белята.

Погледнах майка ми. На лицето й играеше любопитна усмивка.

— Да не те е страх от братята Сиско? — попитах аз, като почти очаквах някой от мъжете да ме сграбчи.

За миг настъпи мъртва тишина. Баща ми се окашля и каза:

— Най-добре е семейство Спрюл да не ходят в града известно време. Обсъдихме въпроса с мистър Спрюл и решихме в събота всички да си стоим вкъщи. Дори и мексиканците.

— От никого не ме е страх — изръмжа дядо от другата страна на масата. Аз отказах да го погледна. — И не ми се прави на интересен — добави той за по-сигурно.

Широката усмивка на майка ми още си стоеше на мястото, а очите й блестяха. Тя се гордееше с мен.

— Трябват ми някои неща от магазина — каза баба. — Малко брашно и захар.

— Аз ще ти купя — отвърна дядо. — Сигурен съм, че и мексиканците ще искат нещо.

По-късно те седнаха на предната веранда, но аз бях твърде обиден, за да ида при тях. Лежах в тъмното на пода в стаята на Рики, слушах мача на „Кардинале“ по радиото през отворения прозорец и се стараех да не чувам тихите провлачени гласове на възрастните. Опитвах се да измисля нови начини за мразене на семейство Спрюл, но скоро се предадох пред безбройните им прегрешения. По някое време рано вечерта съм заспал на пода.

Обикновено съботният обяд беше радостно събитие. Работната седмица беше свършила. Отивахме в града. Свършеше ли се веднъж със съботното жулене на задната веранда, животът ставаше чудесен, макар и само за няколко часа.

Тази събота обаче не се задаваше нищо хубаво.

— Ще работим до четири — каза дядо, сякаш ни правеше кой знае каква услуга. Чудо голямо. Един час по-рано. Иска да го попитам дали ще работим и в неделя, но в четвъртък вечер бях приказвал достатъчно. Той се правеше, че не Ме забелязва, както и аз него. Това цупене можеше да продъжи с дни.

Така че вместо да отидем в Блек Оук, ние се върнахме в полето. Дори и мексиканците май се дразнеха. Когато ремаркето спря, взехме чувалите си и бавно се изгубихме сред памука. Аз берях по малко и си почивах по повечко, а видях, че хоризонтът е чист, си намерих едно местенце и легнах да подремна. Можеха да ми забранят да ида в града, можеха да ме накарат да ходя на полето, но не и да ме принудят да работя много. Мисля, че този следобед си подремнах доста. Майка ми ме намери и двамата с нея отидохме до къщата. Тя не се чувстваше добре, а освен това знаеше, че съм жертва на несправедливост. Набрахме малко зеленчуци от градината, но без да се увличаме. Изтърпях омразната баня и вече чист, изтичах в предния двор, където Трот прекарваше деня си в пазене на семейния лагер. Нямахме представа какво прави по цял ден; пък и никой не се интересуваше. Намерих го да седи зад кормилото на техния камион, да се преструва, че кара, и да издава странни звуци с устните си. Погледна ме и отново се залови да шофира и да си свирка.