Джон Гришам - Бялата къща

Не беше трудно да се удавиш и цял живот бях слушал живописни разкази за големи мъже, попаднали на подвижни пясъчни брегове и отнесени пред ужасените очи на семействата си. Спокойните води изведнъж ставали буйни, макар аз лично да не бях виждал нещо такова. Най-страхотното удавяне станало в Сейнт Франсис, макар точното място да се менеше според разказвача. Едно дете си седяло невинно на пясъчния брод, когато изведнъж пясъкът се завъртял, детето се оказало заобиколено от вода и било завлечено към дъното. Братчето му видяло какво става и се хвърлило във водовъртежа, но попаднало в силно течение и също било отнесено. Каката чула виковете на първите две деца, скочила в реката и влязла до кръста, преди да се сети, че не може да плува. Въпреки това смело се хвърлила напред, като викала на братчетата си да се държат, защото тя все ще стигне някак до тях. Само че пясъкът се срутил напълно като при земетресение и във всички посоки тръгнали нови течения.

Трите деца били отнасяни все по-далеч и по-далеч от брега. Майката, за която не се знаело дали е била бременна и дали е можела да плува, тъкмо правела обяда под едно дърво, когато чула виковете на децата си. Хвърлила се в реката и на свой ред била повлечена.

Бащата ловял риба на един мост, когато чул врявата и вместо да губи време да изтича до брега и да влезе в реката оттам, просто скочил от високото и си счупил врата.

Цялото семейство загинало. Някои от труповете били намерени. Някои не. Едни били изядени от рибите, а други отнесени в морето, където и да се намираше то. Не липсваха предположения какво се е случило с телата на това злощастно семейство, което, кой знае защо, бе останало безименно през всички тези години.

Историята се повтаряше безкрайно, за да могат децата като мен да разберат колко опасна е реката. Рики страшно обичаше да ме плаши с нея, но често омешваше различните версии. Майка ми твърдеше, че всичко е измислица.

Дори и брат Ейкърс успя да вмъкне тази история в една от проповедите си, за да покаже как сатаната никога не спял, а само сеел мъка и горест на тоя свят. Разбудих се от дрямката си и се заслушах внимателно, а когато брат Ейкърс изпусна частта за счупения врат, си казах, че и той си измисля.

Аз обаче бях твърдо решил да не се давя. Рибата кълвеше — малки платики, които хващах и хвърлях обратно. Беше почти толкова забавно, колкото и бейзболът. Следобедът бавно отмина, а аз бях благодарен, че съм сам. Фермата ни беше пълна с непознати. Полето ме чакаше с обещание за кански труд. Бях видял да убиват човек и бях успял да се замеся в цялата работа.

Тихото ромолене на плитките води ме успокояваше. Защо просто да не си ловя риба цял ден? Да седя до реката на сянка? Всичко друго, само да не бера памук. Нямаше да ставам фермер. Не исках да се упражнявам.

— Люк! — долетя гласът на татко откъм брега.

Измъкнах кукичката и червея и отидох при родителите си.

— Да, сър.

— Седни — каза той. — Дай да поговорим.

Седнах на самия край на одеялото, възможно най-далеч от него и мама. Не ми се видяха сърдити; всъщност тя гледаше дружелюбно.

Гласът на татко обаче беше достатъчно строг, за да ме разтревожи.

— Защо не ни каза за боя? — попита той.

Нямаше измъкване от тази тема. Не се изненадах от въпроса.

— Беше ме страх.

— От какво?

— Да не разберете, че съм ходил да гледам как се бият големите.

— Защото ти казах да не го правиш ли?

— Да. Съжалявам.

Да гледаш бой не беше сериозно непослушание и всички го знаехме. Какво да правят момчетата в събота следобед, когато градът е задръстен от хора и всички са пълни с енергия? Мама се усмихна, защото се извиних. Опитвах се да изглеждам колкото се може по-оклюмал.

— Не се притеснявам, че си гледал бой — каза баща ми. — Но тайните могат да те вкарат в беля. Трябваше да кажеш какво си видял.

— Видях как се млатят. Не знаех, че Джери Сиско ще умре.

Логиката ми го спря за миг. После татко продължи:

— Нали каза истината на Стик Пауърс?

— Да, сър.

— Един от братята Сиско ли взе пръв дървото? Или Ханк Спрюл?

Да кажа истината означаваше да призная, че преди това съм излъгал. Да си призная или да излъжа, този въпрос си оставаше. Реших да позамажа положението.

— Ами честно казано, всичко стана страшно бързо. Навсякъде хвърчаха тела. Ханк ги млатеше като стой, та гледай. А хората ръкомахаха и викаха. После видях дървото.

За мое учудване този отговор го задоволи. В крайна сметка аз бях само на седем години и просто бях попаднал сред тълпата мъже, които гледаха ужасен побой в центъра на града. Кой можеше да ме съди, че не съм сигурен какво е станало?