Джон Гришам - Бялата къща

Блек Оук не можеше да понесе подобна клюка. Новини от фронта, юмручен бой, някой болен от рак, автомобилна катастрофа или ново бебе на законно женена двойка — всичко това спомагаше приказката да върви. Една смърт с прилично погребение, и градът не млъкваше с дни. Арестът и на най-изпадналия гражданин се нищеше със седмици. Но незаконната бременност на петнайсетгодишно момиче, пък било то и дъщеря на изполичар, беше толкова необичайна, че градът не можеше да дойде на себе си. Само дето бременността още не беше потвърдена. Имаше единствено слухове. Тъй като семейство Лечър никога не напускаха фермата си, хич не беше лесно да се намерят сигурни доказателства. И понеже ние живеехме най-близо до тях, явно майка ми трябваше да проучи как стоят нещата.

Тя пък беше хванала мен. Разказа ми част от клюките и тъй като цял живот бях гледал домашните животни да се плодят и размножават, знаех достатъчно по въпроса. Само че не исках да се меся. Освен това не бях сигурен защо трябва да удостоверяваме бременността. За нея се говореше толкова много и целият град вярваше, че горкото момиче е бременно. Голямата загадка беше кой е бащата.

— Мен няма да ме натопят — бе казал дядо една събота в кафенето и всички старци бяха изпокапали от смях.

— Как е памукът? — попитах аз Пърси. Също като двама истински фермери.

— Още си стои необран — отвърна той и кимна към полето, което започваше само на два-три метра от нас. Обърнах се и се загледах в памука им, който беше досущ като нашия. На мен ми плащаха долар и шейсет за всеки петдесет кила. Семейство Лечър не плащаха на децата си нищо.

После отново погледнах къщата, прозорците, пердетата, провисналите дъски и задния им двор, където на едно въже висеше прането им. Огледах пътеката, която водеше от къщата им до реката, но не видях и следа от Либи Лечър.

Вероятно я бяха заключили в някоя стая, а мистър Лечър пазеше вратата с пушка. Някой ден щеше да роди и никой нямаше да разбере. Просто още един член на семейство Лечър щеше да се мотае гол пред къщата.

— Сестра ми я няма — каза Пърси, все още забил поглед в далечината. — Нали нея търсиш.

Зяпнах от учудване, а бузите ми пламнаха.

— Какво? — едва успях да изрека аз.

— Няма я. А сега се връщай в камиона.

Баща ми занесе останалата храна до верандата и аз оставих Пърси.

— Видя ли я? — прошепна ми мама, докато тръгвахме.

Аз поклатих глава.

Докато се отдалечавахме, децата се струпаха около кашоните, сякаш не бяха яли цяла седмица.

Щяхме да се върнем след няколко дни с нов товар продукти за втори опит да потвърдим слуховете. Докато държаха Либи скрита, семейство Лечър щяха да похапват добре.

Според баща ми река Сейнт Франсис беше дълбока петнайсет метра, а долу под моста имало гигантски риби, подобни на морските котки, които тежали по трийсет кила и поглъщали каквото им падне. Големи мръсни рибоци, които се движели само когато край тях има храна. Някои живеели по двайсет години. Според семейната легенда Рики хванал едно от тези чудовища, когато бил на тринайсет години. Тежало двайсет и пет кила и когато разпорил корема му с огромен нож, на пода на дядовия камион се изсипало какво ли не — автомобилна свещ, стъклено топче, куп полусмлени бодливки, дребни риби и разни съмнителни боклуци, които в крайна сметка се оказали човешки останки.

Баба никога повече не пържила от тая риба. Дядо изобщо престанал да яде каквото и да било, хванато в реката.

С червени червеи за стръв аз клечах над плитчината за платика и риба-луна, дребни риби, които бяха многобройни и се ловяха лесно. Шляпах бос през топлите плискащи се води и понякога чувах мама да крещи: „Да не си посмял да влезеш по-навътре, Люк!“ По брега се редяха дъбове и върби, а зад тях беше слънцето. Родителите ми седяха на сянка върху едно от одеялата, които жените от нашата църква шиеха през зимата, и похапваха пъпеш от градината.

Говореха тихо, почти шепнешком, а аз не се опитвах да подслушвам, защото това беше един от редките моменти през сезона за бране, когато те можеха да останат насаме. Вечер след цял ден на полето сънят идваше бързо и рядко ги чувах да си говорят в леглото. Понякога седяха на верандата в тъмното и чакаха жегата да отмине, но не бяха истински сами.

Реката ме плашеше доста и гледах да внимавам. Още не се бях научил да плувам — чаках да се върне Рики. Той беше обещал да ме научи идното лято, когато щях да стана на осем. Стоях близо до брега, където водата едва покриваше стъпалата ми.