Джон Гришам - Бялата къща

А къщата им беше боядисана, първата боядисана къща по шосето към града. Беше бяла, със сив кант по ъглите и ръбовете. Верандата и предните стълби бяха тъмнозелени.

Скоро след тяхната и всички други къщи наоколо бяха боядисани.

Нашата къща беше строена преди Първата световна война, когато никой не бил чувал за водопровод и електричество. Отвън беше покрита с дъбови дъски, вероятно отрязани на същата земя, която сега обработвахме. От времето дъските бяха избледнели до светлокафяво, горе-долу същия цвят като на другите фермерски къщи около Блек Оук. Нямаше нужда от боя. Дъските лесно се поддържаха чисти и в добро състояние, а освен това боята струваше пари.

Само че малко след като родителите ми се оженили, майка ми решила, че къщата има нужда от освежаване. Започнала да подработва баща ми, който искал младата му жена да бъде доволна. Родителите му обаче не били на същото мнение. Баба и дядо, с целия си земеделски инат, категорично отказали да обсъждат въпроса за боядисването на къщата. Официалната причина била цената, която възлизала на петдесет долара. Това било предадено на мама по баща ми. Нямало караници, нямало тежки думи. Само напрежението през една зима, когато четирима възрастни живеели в малка небоядисана къща и се опитвали да се държат любезно.

Майка ми си дала обет, че децата й няма да израснат във ферма. Искаше един ден да има градска къща с течаща вода, храсти около верандата и боядисани дъски, ако не и тухлена.

Боята беше болна тема във фермата на семейство Чандлър.

Като пристигнахме на магана, преброих пред нас единайсет ремаркета. Още двайсетина бяха изпразнени и паркирани от едната страна. Те принадлежаха на фермерите, които имаха достатъчно пари за две ремаркета. Можеха да оставят едното да се чисти през нощта, докато другото си стоеше на полето. Баща ми страшно много искаше второ ремарке.

Дядо паркира и отиде при група фермери. По позата им разбрах, че се притесняват за нещо.

Девет месеца маганът беше стоял без работа. Беше висока дълга четвъртита постройка, най-голямата сграда в областта. В началото на септември се оживяваше за реколтата. В разгара на беритбата работеше денонощно, като спираше само в събота вечер до неделя сутрин. Компресорите и фрезите гърмяха ритмично и се чуваха из целия Блек Оук.

Видях близнаците Монтгомъри да хвърлят камъни по плевелите до магана и отидох при тях. Поприказвахме си за мексиканците и за това колко памук е набрал всеки от нас. Беше тъмно и опашката от ремаркета се движеше бавно.

— Татко казва, че цената на памука падала — рече Дан Монтгомъри, като запрати един камък в тъмнината. — Разправя, че търговците в Мемфис смъквали цените, защото имало много памук.

— Реколтата е добра — казах аз.

Близнаците Монтгомъри искаха да станат фермери, като пораснат. Почти ги съжалявах.

Когато дъждовете залееха земята и отнесяха реколтата, цените скачаха, защото търговците в Мемфис не можеха да намерят достатъчно памук. Само че фермерите, разбира се, нямаха нищо за продан. А когато дъждовете ни помагаха и реколтата беше огромна, цените падаха, защото търговците в Мемфис имаха прекалено много памук. Бедните хора, които работеха на полето, не печелеха достатъчно, за да изплатят заемите си.

Все едно беше дали реколтата е добра или лоша.

Известно време приказвахме за бейзбол. Семейство Монтгомъри нямаха радио, така че познанията им за Кардинале бяха ограничени. Отново ги съжалих.

Когато си тръгнахме от магана, дядо мълчеше. Бръчките на челото му бяха свити по-нагъсто, а брадичката му беше малко издадена напред, по което разбрах, че новините са лоши. Предположих, че става въпрос за цената на памука.

Не казах нищо, докато напускахме Блек Оук. Когато светлините останаха зад нас, подадох глава през прозореца, за да може вятърът да блъска лицето ми. Въздухът беше горещ и застоял и аз исках дядо да кара по-бързо, за да се разхладим.

През следващите няколко дни щях да слушам по-внимателно. Щях да дам на възрастните време да си пошушукат, а после да попитам мама какво става.

Ако имаше лоши новини за фермерите, тя накрая щеше да ми каже.

Беше Тали, която ми се усмихваше. Това беше нейният начин да ми каже, че съжалява за вчера.

Като истински Чандлър бях способен на невероятен инат. Обърнах й гръб и се отдалечих. Казах си, че мразя всички от семейство Спрюл. Нападнах първия ред памук така, сякаш смятах да омета четирийсет акра преди обяд. След няколко минути обаче се уморих. Стоях изгубен в мрака сред стъблата и все още чувах гласа й и виждах усмивката й.