Джон Гришам - Бялата къща

— Мислим да го вземем на полето и да го оставим да седи под ремаркето на сянка.

— Ако е облачно, може и да бере — добави мисис Спрюл.

Явно вече бяха направили плановете за Трот.

По дяволите, помислих си аз.

Рики ме беше научил на няколко псувни. Обикновено тренирах в гората до реката, а щом приключех, се молех за опрощение.

Бях се настроил за още един ден мързел под сянката на дърветата в предния двор. Смятах да пазя Трот, докато играя бейзбол и си почивам.

— Може би — каза баба, като отвори едното му око с палец и показалец. Трот я изгледа уплашено с другото си око. — Аз ще съм наблизо — продължи разочаровано баба. На закуска я бях чул да казва на майка ми, че според нея е най-добре момчето да се лекува с голяма доза рициново масло, лимон и някаква черна билка, която тя гледаше в едно сандъче до прозореца. Като чух, спрях да ям. Това си беше редовният й номер и тя го беше изпробвала върху мен не един път. Беше по-страшно от операция. Оплакванията ми минаваха моментално, защото сиропът й ме прогаряше от езика до петите и не спираше да пари часове след това.

Веднъж беше забъркала някакво сигурно лекарство за дядо, който имаше запек. Човекът прекара два дни в клозета на двора, без да може да работи, и молеше за вода, която аз мъкнех напред-назад в една кана. Когато излезе — блед, изпит и доста по-слаб, — той тръгна решително към къщата. По-ядосан не го бях виждал никога. Родителите ми ме хвърлиха в камиона и отпрашихме на дълга разходка.

Баба отново обеща на Трот, че ще го наглежда през деня. Той не реагира. Беше спрял да яде и гледаше тъпо през масата горе-долу в посока към Тали, която се правеше, че не ме вижда.

Върнахме се вкъщи. Аз седнах на предните стълби и зачаках да зърна Тали, като тихо проклинах Трот за глупостта му. Може би отново щеше да припадне. Сигурно по обяд щеше да му призлее и пак щеше да се наложи да го гледам, докато лежи на дюшека.

Когато се събрахме при ремаркето, аз поздравих Мигел, а хората му излязоха от плевнята и заеха местата си от едната страна. Семейство Спрюл седна от другата. Баща ми едва се смести по средата между двете групи. Дядо караше трактора, а аз ги наблюдавах от чудното си гнезденце до седалката му. Особено се интересувах дали става нещо между омразния Каубой и обичната ми Тали. Нищо не забелязах. Всички бяха сънени, примижаваха и клюмаха и се ужасяваха от предстоящия ден слънце и къртовски труд. Ремаркето подскачаше и се люлееше, докато бавно прекосявахме белите поля. Като гледах безкрайния памук, не можех да си мисля за лъскавото червено яке на Кардинале. Мъчех се да си представя как великият Мюжъл и мускулестите му съотборници тичат по равната зелена трева на Спортсманс Парк. Опитвах се да ги видя всичките облечени в червено-бели екипи; някои без съмнение щяха да носят бейзболни якета също като онова в каталога на Сиърс и Роубък. Опитвах се да извикам тези картини, защото те винаги ми вдъхваха сили, но тогава тракторът спря и аз не можех да видя нищо друго освен високия памук, който се белееше по безкрайните редове и чакаше.

Миналата година Хуан ми беше разкрил удоволствието от мексиканската храна и особено от тортилите. Работниците ги ядяха три пъти дневно, затова предположих, че са вкусни. Веднъж обядвах с Хуан и хората му, след като бях ял вкъщи. Той ми направи две тортили и аз ги изгълтах. Три часа по-късно стоях на четири крака под ремаркето с памука и повръщах. Всички присъстващи роднини ми се накараха, начело с майка ми.

— Няма да ядеш тяхната храна! — нареди ми тя по-възмутено от всякога.

— Защо? — попитах аз.

— Защото не е чиста.

Изрично ми забраниха да ям всичко, приготвено от мексиканците. Това, разбира се, направи тортилите още по-вкусни. Отново ме хванаха, когато дядо пристигна неочаквано в обора, за да види как е Изабел. Баща ми ме замъкна зад бараката с инструменти и ме наби с колана си. Аз отказах тортилите за възможно най-дълго време.

Но сега у нас имаше нов готвач и нямах търпение да сравня неговата храна с тази на Хуан. След обяд, когато се уверих, че всички са заспали, аз се промъкнах през кухненската врата и небрежно се запътих към плевнята. Беше си опасничко, защото дядо и баба не спяха добре дори когато бяха капнали от умора.

Мексиканците се бяха изтегнали на сянка в северния край на двора. Повечето спяха на тревата. Мигел знаеше, че ще дойда, защото бяхме поговорили за малко рано сутринта, когато се срещнахме при кантара. Неговият чувал тежеше двайсет и осем кила, а моят осем.