Джон Гришам - Бялата къща

Дизи Дийн, Инос Слотър и Ред Шьондийнст, всички велики играчи на Кардинале, целият легендарен отбор беше играл там. И понеже баща ми, дядо ми и чичо ми играеха тази игра, аз не се съмнявах нито за миг, че един ден ще покоря Спортсманс Парк. Щях да се нося по гладката трева пред трийсет хиляди фенове и лично да смажа гадните Янкис.

Най-великият играч на Кардинале за всички времена беше Стан Мюжъл и когато той застана до хоума във втория ининг, с човек на първа база, видях Ханк Спрюл да се промъква в тъмнината и да сяда в сянката достатъчно близо, за да чува радиото.

— Стан излезе ли? — попита майка ми.

— Да, мамо — отвърнах аз. Тя се преструваше, че се интересува от бейзбол, защото не разбираше нищо. А ако се правеше, че се вълнува за Стан Мюжъл, можеше да издържи всеки разговор по въпроса в Блек Оук.

Тихото пукане и мачкане на бобовите шушулки заглъхна. Люлката спря. Аз стиснах бейзболната си ръкавица. Баща ми смяташе, че гласът на Хари Кери става по-изразителен, когато Мюжъл излезе на терена, но дядо не беше убеден.

Първата топка за Пайрътс беше бърза и ниска. Малко питчери се осмеляваха да почват с бърза топка срещу Стан Мюжъл. Миналата година той водеше Националната лига с коефициент на удряне 0,355, а през 1952-ра загуби първенството на косъм от Франки Баумхолц от Къбс. Беше със страхотно хващане, силен и точен, а освен това тренираше усърдно всеки ден.

Имах бейзболна картичка със Стан Мюжъл, скрита в кутия от пури в чекмеджето ми, и в случай на пожар бих спасил първо нея.

Втората топка беше висок кървбол и вече едва ли не се чуваше как феновете стават от местата си, очаквайки топката да се разбие при удара в някой далечен край на „Спортсманс Парк“. Никой питчер не можеше да изостане от Стан Мюжъл и да оцелее. Третата топка пак беше бърза и Хари Кери се поколеба точно колкото да чуем удара на бухалката. Публиката избухна в аплодисменти. Аз затаих дъх и за части от секундата чаках Хари да ни каже накъде лети топката. Тя отскочи от стената в десния край на игрището и публиката загърмя още по-силно. Нашата предна веранда също не остана спокойна. Аз скочих на крака, сякаш така щях да видя игрището в Сейнт Луис. Дядо и баща ми се наведоха напред, докато Хари Кери крещеше по радиото. Майка ми успя да докара някакво възклицание.

Мюжъл се бореше със съотборника си Шьондийнст за първо място по двойни удари в Националната лига. Миналата година имаше дванайсет тройни, връх на върховете. Докато задминаваше втора база, едва чувах Хари Кери сред виковете на тълпата. Рънерът от първа база лесно отбеляза точка и Стан се пързулна в пръстта към трета база. Стъпалата му докосваха базата, нещастният трети бейзмен пое късно дошлата топка и я хвърли обратно на питчера. Видях как се изправи на крака, а тълпата полудя. После той изтупа с две ръце пръстта от белия си екип с яркочервен кант.

Мачът трябваше да продължи, но за семейство Чандлър, или поне за мъжете, важното беше минало. Мюжъл беше направил страхотен удар и тъй като нямахме кой знае каква надежда Кардинале да спечелят, ние се радвахме, когато можехме. Публиката се поуспокои, гласът на Хари поутихна и аз седнах обратно на верандата, като още виждах Стан на трета база.

Ако проклетите Спрюл не бяха тук, щях да се промъкна в тъмнината и да заема позиция на хоума. Щях да изчакам бързата топка, да я ударя също като своя герой, а после да хукна и да се плъзна към трета база, ей там в сенките, където се спотайваше чудовището Ханк.

— Кой печели? — попита мистър Спрюл някъде из мрака.

— Кардинале. Едно на нула. В края на втория ининг. Мюжъл току-що удари неспасяем троен хит — отвърна Ханк.

Като са такива бейзболни фенове, защо си запалиха огъня точно на хоума и си разпънаха парцаливите палатки около моя инфилд? Всеки глупак можеше да погледне предния ни двор и да види, че е създаден за бейзбол.

Ако не беше Тали, бих пратил по дяволите цялата им пасмина. Е, като изключим и Трот де. Наистина ми беше мъчно за горкото момче.

Бях решил да не повдигам въпроса за Ханк и студената вода. Знаех, че ако кажа на татко или на дядо, те сериозно ще се скарат на мистър Спрюл. Мексиканците си знаеха мястото; и планинците трябваше да знаят своето. Не можеха да искат нищо от къщата и не можеха да дават заповеди на мен или на когото и да било.

Ханк имаше най-дебелия врат, който бях виждал. Ръцете му също бяха огромни, но най-много ме плашеха очите му. През повечето време ми се струваха празни и глупави, но когато ми изкрещя да му донеса студена вода, те бяха присвити и пълни с омраза.