Джон Гришам - Бялата къща

Когато се приближих до дюшека, Трот лежеше напълно неподвижен, със затворени очи. Не си личеше да диша.

— Трот — казах високо аз, внезапно изплашен, че може да е умрял под мой надзор.

Той отвори очи, после много бавно седна и ме погледна. Озърна се, сякаш за да се увери, че сме сами. Сакатата му лява ръка не беше по-дебела от дръжка на метла и висеше от рамото му почти неподвижно. Черната му коса стърчеше във всички посоки.

— Добре ли си? — попитах аз. Още не го бях чувал да говори и ми беше любопитно дали може.

— Горе-долу — изръмжа той. Гласът му беше дебел, а думите завалени. Не можех да преценя дали има говорен дефект, или просто е уморен и замаян. Той продължи да се озърта, за да се увери, че всички са заминали, а на мен ми хрумна, че може да се е преструвал. Започвах мъничко да му се възхищавам.

— Тали обича ли бейзбол? — зададох аз един от стотиците въпроси, с които исках да го залея. Мислех, че въпросът ми е прост, но на Трот май му дойде в повече, защото моментално затвори очи и се отпусна на една страна, след което сви колене до гърдите си и отново задряма.

Лек ветрец люлееше върха на бора. Намерих меко, обрасло с трева местенце на сянка до дюшека и се изтегнах. Гледах листата и клоните високо горе и си мислех какъв късмет съм изкарал. Другите се пържеха на слънцето, а времето едва се влачеше. За миг се опитах да почувствам вина, но нищо не излезе. Късметът ми нямаше да трае вечно, така че реших да му се насладя както трябва.

Трот правеше същото. Докато той спеше като бебе, аз гледах небето. Скоро обаче ми доскуча. Отидох до къщата да взема една топка и бейзболната си ръкавица. Започнах да я хвърлям високо нагоре, над главата си, нещо, което можех да правя с часове. По едно време хванах седемнайсет топки подред.

През целия следобед Трот не се отлепи от дюшека. Щом се събудеше, сядаше и се озърташе, а после ме поглеждаше за миг. Ако се опитах да завържа разговор, той обикновено лягаше и продължаваше да спи. Поне не беше на умиране.

Следващата жертва на памуковото поле беше Ханк. Той се дотътри късно следобед, като вървеше бавно и се оплакваше от жегата. Каза, че трябвало да види как е Трот.

— Набрах сто и петдесет кила — заяви той, сякаш това би ме впечатлило. — После слънцето ме хвана. — Лицето му беше почервеняло. Той не носеше шапка, което показваше колко му е пипето. На полето всички глави бяха покрити.

Ханк хвърли един поглед на Трот, а после отиде зад камиона и взе да рови из кашоните като прегладнял мечок. Натъпка една студена питка в огромната си уста, след което се излегна под дървото.

— Донеси ми вода, малкият — изръмжа ми внезапно той.

От изненада не можах да помръдна. Никога не бях чувал планинец да дава заповеди на някой от нас. Чудех се как да постъпя. Но той беше голям, а аз само дете.

— Моля?

— Донеси ми вода! — повтори той с по-висок тон.

Сигурен бях, че някъде сред, техните неща има вода. Пристъпих несръчно към камиона. Това го ядоса.

— Студена вода, малкият! От къщата! Аз съм работил цял ден, а ти не си.

Изтичах в къщата, в кухнята, където баба държеше бидонче вода в хладилника. Ръцете ми трепереха, докато наливах от нея в една чаша. Знаех, че като разкажа на нашите, ще има неприятности. Баща ми щеше да си поприказва с Лион Спрюл.

Подадох чашата на Ханк. Той я пресуши бързо, примлясна и каза:

— Още една.

Трот седеше и ни гледаше. Аз изтичах обратно в къщата и отново налях вода. Когато Ханк изпи втората чаша, той се изплю до краката ми.

— Добро момче — хвърли ми чашата той.

— Благодаря — казах аз и я хванах.

— А сега ни остави сами — нареди ми той и легна на тревата. Аз се оттеглих в къщата и зачаках майка ми.

Който искаше, можеше да спре да бере в пет часа. По това време дядо връщаше ремаркето вкъщи. Другият вариант беше да останеш на полето до тъмно като мексиканците. Те имаха невероятен хъс. Можеха да берат, докато виждат кутийките, след което да изминат километър и половина с тежките си чували до плевнята, където стькваха малък огън и изяждаха по няколко тортили, преди да заспят дълбоко.

Останалите от семейство Спрюл се събраха около Трот, който успя да си придаде още по-болнав вид за краткото време, през което го преглеждаха. Щом установиха, че е жив и що-годе в съзнание, те бързо насочиха вниманието си към вечерята. Мисис Спрюл накладе огън.

След това баба се засуети около Трот. Изглеждаше дълбоко загрижена и мисля, че роднините му оцениха това. Аз обаче знаех, че тя просто иска да изпробва върху горкото момче някое от своите ужасни лекарства. Като най-малката налична жертва обикновено аз бях морското свинче за всеки току-що измислен от нея бъркоч. От опит знаех, че може да спретне такава отрова, че Трот да се изстреля от дюшека и да побегне като попарен. След няколко минути момчето заподозря нещо и започна да я наблюдава внимателно. Личеше си, че е дошъл на себе си. Баба прие това за знак, че няма нужда от лекарства, поне не веднага. Все пак го постави под наблюдение и реши отново да намине да го прегледа утре.