Джон Гришам - Бялата къща

Татко напълни една сламена кошничка с яйца и ми я подаде. Тръгнахме към обора, където ни чакаше Изабел. Тъй като събудихме кокошките, петлите започнаха да кукури-гат.

Единствената светлина идваше от една бледа крушка, която висеше от тавана на плевнята. Мексиканците бяха будни. Бяха запалили огън и се бяха скупчили около него, сякаш им беше студено. Аз вече се бях сгорещил от влагата.

Можех да доя кравата и обикновено сутрин това беше мое задължение. Но още бях изплашен от смока, а освен това бързахме, защото трябваше да бъдем на полето по из-грев-слънце. Баща ми за нула време издои цяла кофа, което би ми отнело половината сутрин. Занесохме яйцата и млякото в кухнята, където шетаха жените. Шунката вече беше в тигана и апетитното й ухание изпълваше въздуха.

Закуската се състоеше от пресни яйца, мляко, пушена шунка, горещи питки и по желание сорго. Докато жените готвеха, аз се наместих на стола, прокарах пръсти по влажната карирана мушама и зачаках чашата си с кафе. Това беше единственият разрешен от мама порок.

Баба постави чашата и чинийката пред мен, а после сложи до тях захарта и току-щр обрания от млякото каймак. Аз си сипах от тях в кафето, докато то не стана сладко като меласа, а после бавно го засърбах.

На закуска разговорите в кухнята бяха сведени до минимум. Беше вълнуващо да има толкова много непознати във фермата, но ентусиазмът беше задушен от мисълта, че ще прекараме следващите дванайсет часа прегърбени и изложени на слънцето и ще берем памук, докато пръстите ни не се разкървавят.

Ядяхме бързо, а петлите вдигаха врява в двора. Питките на баба ми бяха тежки, идеално кръгли и толкова горещи, че когато сложих парченце масло в средата на една от тях, то веднага се разтопи. Видях как жълтата бучица попива, а после отхапах едно залче. Майка ми признаваше, че Рут Чандлър прави най-хубавите питки на света. Толкова ми се искаше да изям две-три, като татко, но просто нямаше къде да ги побера. Майка ми изяде една, също като баба. Няколко часа по-късно, към средата на утрото, щяхме да спрем за малко под сянката на някое дърво или до ремаркето с памука, за да изядем останалите питки.

През зимата закуската беше дълга, защото нямаше какво друго да правим. През пролетта вървеше по-бързичко, защото трябваше да сеем, както и през лятото, когато се-чахме дърва. Но по време на есенната беритба, когато бързахме да изпреварим слънцето, ние ядяхме, без да губим време.

Поприказвахме малко за времето. На дядо не му излизаше от ума снощният дъжд, заради който бяха отменили мача на „Кардинале“. Сейнт Луис беше толкова далеч, че никой на масата освен дядо не беше ходил там, но все пак времето в града беше станало съществен фактор за прибирането на памука. Майка ми слушаше търпеливо. Аз не казах нито дума.

Баща ми беше чел алманаха и изказа мнение, че времето ще е благоприятно през целия септември. Октомври обаче изглеждал съмнителен. През следващите четири седмици трябваше да работим до изнемога. Колкото повече работехме ние, толкова по-усърдно щяха да работят и мексиканците, и семейство Спрюл. Така разбираше баща ми агитацията.

Стана въпрос и за надничарите. Това бяха местни хора, които ходеха от ферма на ферма и се опитваха да спазарят най-добрата цена. Повечето бяха наши познати от града. Миналата есен мис Софи Търнър, която преподаваше в пети и шести клас, ни оказа голяма чест, като избра да бере нашите земи.

Ние имахме голяма нужда от надничари, но те, общо взето, сами избираха къде да отидат.

Когато дядо преглътна и последния си залък, той благодари на жена си и снаха си за вкусната храна и ги остави да разчистят кухнята. Аз се затьтрих към верандата с мъжете.

Къщата ни беше обърната на юг, плевнята и нивите бяха на север и запад, а на изток първите оранжеви отблясъци плъзваха над равните поля в делтата на Арканзас. Скоро щеше да изгрее слънцето, нескривано от облаци. Ризата ми вече беше залепнала за гърба.

Към трактора ни беше прикачено ремарке и мексиканците се бяха качили в него. Татко отиде да поговори с Мигел.

— Добро утро? Как спахте? Готови ли сте за работа?

Дядо отиде да доведе семейство Спрюл.

Аз си имах място, точно между калника и седалката, откъдето с часове бях държал здраво желязната дръжка на чадъра, с който пазех шофьора, дядо или баща ми, докато карахме из полето, за да орем, сеем или торим. Заех мястото си и погледнах надолу към пълното ремарке. От едната страна бяха мексиканците, а от другата семейство Спрюл. В този момент се почувствах привилегирован, защото можех да се возя на трактора, а пък той си беше наш. Високомерието ми обаче щеше да се изпари съвсем скоро, защото сред стъблата памук всички бяха равни.