Джон Гришам: Бялата къща

Най-сетне към четири часа пристигнаха. Имаше слухове, че ще дойдат с автобус, и аз се надявах да е вярно. Не исках родителите ми да се карат по този въпрос още една зима. Пък и ми беше жал за мексиканците.

Само че те пак бяха натъпкани в открито старо ремарке с дъсчени капаци. Наистина по-зле от животни.

Внимателно взеха да скачат на земята по трима-четирима наведнъж. Изсипаха се пред големия кооперативен магазин и доста объркани се скупчиха на тротоара на групички. Протягаха се и се оглеждаха, сякаш бяха кацнали на друга планета. Преброих шейсет и две парчета. За мое голямо разочарование Хуан не беше сред тях.

Бяха с няколко сантиметра по-ниски от дядо, много слаби и до един мургави и чернокоси. Всеки носеше торбичка с дрехи и продукти.

Пърл Уотсън стоеше на тротоара пред бакалничката си с ръце на хълбоците и гледаше ядосано. Те бяха нейни клиенти и тя искаше с тях да се отнасят добре. Знаех, че преди неделната служба жените пак ще вдигат шум. Освен това знаех, че майка ми ще ме разпита още щом пристигнем с нашата група вкъщи.

Човекът, отговарящ за сезонните работници, и шофьорът си размениха остри думи. Някой в Тексас наистина бил обещал, че мексиканците ще бъдат извозени с автобус. Вече втори път идваха в мръсно ремарке. Дядо никога не бягаше от схватките и аз виждах, че му се ще да скочи и да довърши шофьора. Само че беше ядосан и на отговорника, а не виждаше смисъл да се кара и на двамата. Седнахме отзад на камиона си и зачакахме пушилката да стихне.

Когато крясъците спряха, започна оформянето на документите. Мексиканците се бяха скупчили на тротоара пред големия магазин. От време на време попоглеждаха към нас и другите фермери, които се бяха събрали на главната улица. Вече се беше разчуло, че новата партида е пристигнала.

Дядо прибра първите десет. Водачът им се казваше Мигел. Изглеждаше най-стар, а както установих при първоначалния оглед, само той имаше торба с дрехи. Останалите носеха нещата си в хартиени чували.

Мигел говореше английски прилично, но изобщо не можеше да се сравнява с Хуан. Аз го заприказвах, докато дядо приключваше с документите. Мигел ме представи на групата. Запозна ме с Рико, Роберто, Хосе, Луис, Пабло и още няколко души, чиито имена не можах да разбера. От миналата година си спомнях, че ще започна да ги различавам едва след седмица.

Макар да си личеше колко са изтощени, всеки правеше усилие да се усмихне — с изключение на един, който ме изгледа презрително. Шапката му сякаш беше излязла от някой уестърн; Мигел я посочи и каза:

— Той се мисли за каубой и ние така и си му викаме. — Каубой беше много млад и твърде висок за мексиканец. Очите му бяха присвити и гледаха лошо. Имаше тънки му стачки, които му придаваха още по-злобен вид. Той ме изплаши толкова силно, че за миг се замислих дали да не кажа на дядо. Никак не исках да живее при нас през следващите седмици. Но вместо това просто отстъпих назад.

Нашите мексиканци тръгнаха след дядо по тротоара към магазинчето на Поп и Пърл. Аз ги последвах, като внимавах да не се приближавам много-много до Каубой. Като влязохме, заех позиция до касата, където Пърл чакаше да дойде някой, с когото да си пошушука.

— Отнасят се с тях като с животни — каза тя.

— Според Илай те са доволни, че са тук — отвърнах й шепнешком аз.

Скръстил ръце на гърдите си, дядо чакаше до вратата и гледаше как мексиканците избират малкото неща, от които имаха нужда. Мигел сипеше указания.

Пърл не смяташе да критикува Илай Чандлър. Затова пък го изгледа гневно, макар той да не забеляза това. Дядо не се интересуваше нито от мен, нито от Пърл. Единствената му грижа беше необраният памук.

— Просто ужасно — каза Пърл. Личеше си, че с нетърпение чака да се махнем, за да намери приятелките си от църквата и отново да разбуни духовете. Пърл беше методистка.

Докато мексиканците се строяваха пред касата с покупките си в ръце, Мигел продиктува имената им на Пърл, която им отвори сметки. Тя пресмяташе сумата за плащане, записваше я до името на работника и я показваше на него и на Мигел. Незабавен кредит в американски стил.

Купиха си брашно и мас за тортили, ориз и много боб в консерви и пакети. Нищо излишно — никаква захар, никакви сладкиши и зеленчуци. Ядяха колкото се може по-малко, защото храната струваше пари. Целта им беше да спестят всеки изработен цент и да го отнесат у дома си.

Разбира се, горките хорица си нямаха представа къде отиват. Не знаеха, че майка ми е запалена градинарка, която се грижеше за зеленчуците си по-всеотдайно, отколкото за памука. Имаха голям късмет, защото мама смяташе, че никой край нас не бива да гладува.