Джон Гришам: Бялата къща

Каубой беше последен на опашката и когато Пърл му се усмихна, аз помислих, че ще я заплюе. Мигел стоеше наблизо. Той бе прекарал три дни в ремаркето с това момче и вероятно знаеше всичко за него.

За втори път този ден се сбогувах с Пърл, което беше странно, тъй като обикновено я виждах по веднъж седмично.

Дядо заведе мексиканците до камиона. Те се качиха на каросерията и седнаха рамо до рамо, с преплетени крака. Мълчаха и гледаха право напред, сякаш нямаха представа къде ще свърши пътуването им.

Старият камион запъшка под тежестта им, но най-сетне закова на петдесет километра и дядо почти се усмихна. Беше късно следобед, денят беше горещ и сух, идеален за бране. Семейство Спрюл и мексиканците вече представляваха достатъчно работна ръка. Бръкнах в джоба си и извадих втората половина от марципанчето.

Дълго преди да стигнем до вкъщи, видяхме дим, а после и палатка. Живеехме до един черен път, който през по-голямата част от годината беше много прашен, та дядо едва пъплеше, за да не се задушат мексиканците.

— Това пък какво е? — попитах аз.

— На палатка ми прилича — отвърна той.

Беше разпъната до пътя, в края на предния ни двор, под един стогодишен бор близо до табелката на къщата. До пощенската кутия още повече намалихме скоростта. Семейство Спрюл беше окупирало предния ни двор. Огромната палатка беше мръснобяла с островърх покрив, опъната върху безразборно събрани грубо издялани пръчки и метални пръти. Двете страни на палатката бяха отворени и се виждаха струпаните под покрива кашони и одеяла. Мярнах и Тали, която дремеше вътре.

До палатката беше паркиран камионът им, покрит с някакво зебло и привързан с въже, за да не тръгне да се движи. Старото им ремарке беше разтоварено криво-ляво. Кашоните и чувалите бяха разхвърляни по земята, сякаш е паднала бомба.

Мисис Спрюл кладеше огън. Ето откъде идваше димът. Кой знае защо, беше избрала едно по-голо място до края на двора. Тъкмо там почти всеки следобед приклякваха дядо или татко, за да посрещат хвърлените от мен топки. Доплака ми се. Никога нямаше да простя това на мисис Спрюл.

— Не им ли каза да идат зад силоза? — попитах аз.

— Казах им — отвърна дядо. Той намали скоростта почти докрай, а после зави към къщата. Силозът беше отзад, до плевнята, на достатъчно разстояние от нас. Там и друг път бяха отсядали планинци — но никога в предния двор.

Дядо паркира под един друг бор, който според баба беше само на седемдесет години. Беше най-малкият от трите, които пазеха сянка на къщата и двора ни. Спряхме в същия сух коловоз, в който дядо паркираше от десетки години. Мама и баба чакаха на кухненските стълби.

Баба ми Рут никак не беше доволна, че планинците са се настанили в предния двор. Дядо и аз разбрахме това още преди да излезем от камиона. Беше сложила ръце на кръста си.

Майка ми нямаше търпение да види мексиканците и да ме разпита как са пътували. Гледаше ги как се изсипват от камиона, а после дойде до мен и стисна рамото ми.

— Десет са — каза тя.

— Точно.

Баба посрещна дядо пред камиона и каза тихо, но строго:

— Защо има хора в предния ни двор?

— Помолих ги да се настанят до силоза — отвърна дядо, който никога не се огъваше, дори и пред жена си. — Не знам защо са избрали това място.

— Можеш ли да ги накараш да се преместят?

— Не. Съберат ли си багажа, ще си тръгнат. Нали ги знаеш какви са планинците.

Това беше краят на бабините въпроси. Нямаше да се карат пред мен и десет новодошли мексиканци. Тя тръгна към къщата, като клатеше неодобрително глава. Дядо наистина пет пари не даваше къде са се настанили планинците. Изглеждаха здрави и работливи, а за него нищо друго нямаше значение.

Подозирах, че и баба не е особено разтревожена. Брането беше толкова важно, че биха наели и банда престъпници, стига да берат по двеста кила на ден.

Мексиканците последваха дядо до плевнята, която беше на сто метра от кухненските стълби. Дотам се минаваше покрай кокошарника, водната помпа, въжетата за пране, бараката с инструментите и един захарен клен, който през октомври цял почерняваше. Миналия януари татко ми помогна да измерим точното разстояние. На мен ми се струваше почти два километра. От хоума до левия край на стадиона „Спортманс Парк“, където играеха „Кардинале“, имаше стотина метра и всеки път, когато Стан Мюжъл удареше хоумрън, на следващия ден аз сядах на стълбите и се дивях на разстоянието. В средата на юли той беше изпратил топката на сто и двайсет метра в мач срещу „Брейвс“. „Направи страхотен удар, Люк“, бе казал дядо.