Нино Ричи - В стъклената къща

— Кажи сега довиждане на брат си.

Когато наближаваше моментът да си тръгна, винаги ме обземаше разочарование — имах чувството, че ми е отказано някакво удоволствие или възнаграждение. После ме спохождаше неясното усещане, че трябва час по-скоро да се прибера у дома. Там, естествено, бях длъжен да понасям мълчаливото и намусено присъствие на баща ми. Причина за него бе досадното задължение той да се съобразява с посещенията ми у семейство Амхърст, на които нито се противопостави открито, нито изрази желание да подкрепи. Объркваше ме и пълната незаинтересованост на леля Тереза, както и това, че тя не одобри идеята за моите неделни посещения в дома на Амхърстови. Може би проявяваше съчувствие към терзанията на баща ми, но в същото време остана доволна, че тези посещения не ми бяха забранени. Постепенно моите посещения започнаха да се превръщат в нещо като покаяние за нашето семейство, от което аз едновременно се измъчвах и се възползвах. Продължавах да плавам сред този водовъртеж от емоции, стремейки се да поддържам някакво крехко равновесие, но усещах, че нямам шанс да се отърва от чувството за вина. Нямах друг избор и се опасявах, че никога нямаше да дочакам края на тази бъркотия.

По Коледа у дома ненадейно пристигнаха двамата Амхърст. Изглеждаха много смутени от стъпката, която бяха предприели, още повече че изненадващата им поява предизвика доста голям смут в кухнята по време на недовършената коледна вечеря. Неканените гости не посмяха да помръднат, бяха застинали на прага в напрегнато очакване, зачервени и измръзнали от студа навън. Г-н Амхърст започна да се извинява и да мърмори притеснено. Г-жа Амхърст с неизтощима енергия не престана да ни отрупва с приветствия и коледни благопожелания. Междувременно разкопча копчетата на палтото си и ни показа атлазената си рокля на пъстри цветя сякаш ако я поискахме, веднага щеше да я съблече, за да ни я остави като коледен подарък.

— Надявам се, че няма да ви попречим да празнувате Коледа. Дойдохме само за да поднесем нашия подарък на Виктор.

Събуха си обувките в коридора до външната врата и пристъпиха само по чорапи през прага, по жълтия под на нашата кухня. Тази подробност ги направи да изглеждат в очите ни като внезапно преобразени скромни и уязвими човешки същества, напълно подвластни на капризите на съдбата.

— Донеси им столове да седнат — обърна се баща ми към мен, но на италиански.

Последва притеснително представяне, а после следваха неизменните ръкостискания. Веселото чуруликане на г-жа Амхърст донякъде успяваше да компенсира нашето мрачно настроение. За моя изненада чичо Умберто се представи като Берт — име, което не помня някога да бе използвал. Когато го съобщи на г-н и г-жа Амхърст, то прозвуча като някакво своеобразно извинение може би заради теснотията в горещата кухня, заради мръсните чинии в мивката, заради безпорядъка и заради всичко свързано с нашия жалък емигрантски бит.

Г-жа Амхърст ми подаде малък пакет, опакован в лъскава хартия.

— Не е нищо особено. Просто искахме да знаеш, че много се радваме на твоите посещения у нас.

После настана тишина, както често се случва след нечия грешка. Всички останахме прави… Никой не понечи да седне. Г-н Амхърст от неудобство започна да мачка шапката си в ръце, вперил поглед в нея, сякаш я виждаше за пръв път; г-жа Амхърст се усмихваше насила, без да може да ни спечели с тази усмивка.

— Хайде, Виторио — изрече леля Тереза с безстрастен тон. — Отвори пакета, виж си подаръка.

Докато го разопаковах, последва още една мълчалива пауза. Вътре имаше елегантен часовник, който изглеждаше много скъп. Дори натежа в ръката ми.

— Благодаря — изрекох.

— Не съм сигурна дали ще ти стане добре на китката. Но ако каишката се окаже прекалено широка, г-жа Амхърст може да поиска от магазина…

Отново последва неловка тишина.

— Нека да сваря малко кафе — предложи леля Тереза.

— О, не, моля ви, не се безпокойте, ние всъщност не можем да останем.

След като си тръгнаха, аз още повече се засрамих.

След този случай напрежението, което пораждаха моите визити, още повече се засили. Настроението на баща ми съвсем се вкисна, а г-н и г-жа Амхърст започнаха да се държат по-различно или поне на мен така ми се струваше. Усетих промяна в начина, по който сега ме приемаха в дома си — атмосферата беше различна, макар че това трудно се забелязваше на пръв поглед. Все едно че бе преминал облак, който закриваше слънцето. Възприех тяхното внезапно охладняване като нещо естествено. Очаквах да бъда унижаван или обиждан от тях. В мое присъствие г-н Амхърст стана още по-несръчен и скован и винаги мърмореше нещо по мой адрес, което още повече ме объркваше. Съпругата му продължаваше да поддържа ведро настроение и да бъде все тъй загрижена. Един ден, когато тя ме върна с колата си, внезапно се развълнува и на раздяла поде разговор с мен, продължил само няколко минути, след което между нас отново се възцари напрегната тишина.