Нино Ричи - В стъклената къща

— Майко, можем ли да покажем на Виктор нашите велосипеди? — попита Рита.

Усетих как нещо ме бодна, когато тя се обърна към г-жа Амхърст като към своя майка.

— Ще видим, скъпа, може би след обяда.

Умът ми бе изцяло обсебен от непознатата обстановка. Сякаш бях попаднал в друг свят. Но в паметта ми подобно на хаотични отблясъци се запечатаха най-вече откъслечни впечатления: лъщенето на идеално полираната маса, блясъкът на сребърните прибори и играта на светлината по безукорно чистите порцеланови съдове и чинии. Завидната енергия на г-жа Амхърст озаряваше кухнята като зарево. Наблюдавах я и когато беше близо до Рита, и когато беше до Елена и съдейки по неодобрителните й понякога реакции, си мислех, че за нея те си оставаха деца на други родители.

— А сега, момичета, направете място за Виктор. Днес той е наш гост.

Седнал до съпругата си, г-н Амхърст изглеждаше някак си не на място. Беше скован, неугледен и незначителен, държеше се с нея с подчертано преклонение, сякаш тук само тя притежава положителни качества.

— Майката е тази, която върти цялата къща, грижи се за момичетата и за всичко останало. Не можеш да очакваш от мен, човек с навици на дърт ерген, да се занимавам с такива неща.

Той неизменно наричаше Рита и Елена „момичетата“, а г-жа Амхърст — „майката“. Сякаш упорито подчертаваше, че няма никакво право на собственост върху тях. Истинско чудо бе да се обърне директно към момичетата. В поведението му прозираше утехата, която тяхното присъствие му носеше.

След обяда последвах Рита в гаража, за да ми покаже велосипеда си. Това беше повод за мила сценка на роднинска привързаност.

— Не ни позволяват да караме по улиците, а само по алеята за автомобили. И до паркинга край училището, когато татко ни взима.

Отзад имаха малък басейн, достигащ чак до стената на къщата. Беше облицован с някакъв изкуствен материал. Имаха електрическа косачка, както и солидно изглеждащи градинарски инструменти. Това бяха все дребни наглед, но характерни признаци за добре подредения непознат на мен живот, който водеха.

— Много е хубаво при вас — отбелязах аз.

Г-жа Амхърст ме закара вкъщи. В тишината, докато седеше зад волана бледа, внушителна и непоклатима като статуя, тя като че ли отново възвърна странната си безчувственост. Сякаш цялата й енергия бе скрита под черупката й, за да се запази непокътната. По едно време в нея се задейства някакъв невидим превключвател и тя отново показа признаци на живот.

— Добре ще бъде за сестра ти, ако всяка неделя ни посещаваш. — Спря колата на улицата пред нашата алея за автомобили, но не зави, за да влезе вътре. Вероятно защото го намираше за проява на прекалена близост, твърде голяма за строгите й разбирания. — Вече знаеш пътя, така че не чакай специална покана, а просто се отбий, когато желаеш, на излизане от неделната служба в църквата.

У дома никой и дума не отрони за моята неделна визита при Амхърстови. Баща ми изглеждаше донякъде смутен, възприемайки тази история като посегателство върху целостта на своя свят. Сякаш безмълвно признаваше моите фамилни права върху този въпрос. Следващата неделя, след църковната служба, аз, обзет от смущение, крадешком се озърнах по протежение на улицата.

— Поканиха ме всяка неделя на обяд да се отбивам при тях. — В следващия миг обаче съжалих за думите си, защото си представих как баща ми ще си тръгне, самотен и потиснат.

— Ако те искаха да ходиш там, щяха да дойдат да те вземат от тук.

— Ами… казаха още, че мога да отида и пеша. Не е толкова далеч.

Така се разбрахме всяка неделя да посещавам Амхърстови след църковната служба. Баща ми нито веднъж не предложи да ме откара дотам с колата си. Сякаш с излизането от църковните двери снемаше от плещите си всякакви отговорности за мен. Аз прекосявах няколкото пресечки до дома на семейство Амхърст с неприятното усещане, че се спускам в пропаст, прекрачвайки от моя в техния свят. Дори като завивах по тяхната улица, все ми се струваше, че прекосявам границата на чужда страна, озовавайки се ненадейно сред задължителните крайпътни дървета и морави пред фасадата на всяка от идеално подредените къщи, сред ярките слънчеви петна. Тук, край домовете, някак си интимно сгушени един до друг с остъклени веранди и автомобилни алеи със ситен чакъл, атмосферата излъчваше завидно спокойствие. Сред тях къщата на семейство Амхърст не се отличаваше с нищо — беше солидна, двуетажна, квадратна, украсена с дребни орнаменти, имаше дървени капаци по прозорците, имитиращи есенни листа, и немигащото око от неръждаема стомана на шпионката на масивната външна дървена врата.