Нино Ричи - В стъклената къща

Макар това да го подразни, гневният му изблик започна да заглъхва, понеже отдавна подозираше, че съществува заговор между мен и леля ми, с нейните списания и телевизионни програми. За баща ми това представляваше сложно, трудноразбираемо предизвикателство към житейския ред. Когато тръгвах за занятията за изучаване на библейските текстове, често долавях възмущението, което кипи в него, макар и добре прикривано. По лицето му личеше, че се дразни от подобно предизвикателство, ала не смееше да ме обвинява повече. Знаеше, че колкото по-малко му е известно за моите занимания, толкова по-лесно бих могъл да изпрося от него разрешение да ги посещавам. Двамата с него бихме могли да продължаваме все така в продължение на много седмици — той със своя недоизказан гняв, аз — неохотно незачитащ волята му. Сякаш единственият начин да общуваме, бе, като оставяме да тлее този смъртоносен конфликт между нас без цел и без източник, които да го подклаждат.

Когато всяка неделя го придружавах за службата в църквата, не можех да се отърся от притеснението, че той присъства до мен като сянка. Понякога дори имах чувството, че ни разделят не толкова гневът или омразата, колкото мълчанието. Лично аз не можех да се насиля да произнеса дори няколко най-прости фрази или да подема най-елементарен разговор с него. Това май бе и основната причина, заради която не съумявах да доловя и незначителните промени в отношението му към мен. Но все пак поне бях наясно, че в него тлее някаква страст, за която аз не преставах да мисля, още повече че не можех да понасям напрежението на неделните разходки до църквата и обратно, обкръжен само от безутешна тишина. Ако можех да открия някакъв начин да променя всичко това, ние вероятно щяхме да успеем да изясним отношенията си, да станем като всички други бащи и синове и да се вживеем в естествените си роли. Ала вместо това се получаваше тъй сякаш той беше детето, а аз — родителят, който трябваше да ограничава капризите му, за да продължи той да се занимава с дребните си дейности във фермата. Трябваше да внимавам, за да не се разделя с доброто си настроение — както веднъж се случи на едно сватбено празненство — тогава той се прегърна с няколко мъже на бара и подхвана една песен с тях и те извисиха баритоните си в полупразната зала, поклащайки се като пияни войници.

В една от следващите недели, беше малко след като бях преминал в десети клас, на излизане от неделната служба в църквата „Сейнт Майкъл“ заварих Елена да ме чака в подножието на стъпалата. Погледът й улови моя, но веднага се отмести, за да не се кръстоса с този на баща ми, който беше до мен.

— Мама заръча да ти предам, че ако желаеш, можеш да дойдеш у нас на обяд.

Край отсрещния тротоар ни чакаше един автомобил. На мястото на шофьора седеше възрастен мъж с очила, а до него — жена с шапка. На задната седалка забелязах силуета на Рита. Баща ми веднага се настани в своята кола, след като видя, че Елена ме заговори и разбра кой я бе изпратил.

— Какво ти каза тя? — попита ме, но на италиански. Той, естествено, бе разбрал какво иска Елена от мен, но използва майчиния ни език може би, за да потърси по-добър контакт с мен.

— Те искат да им гостувам за обяд.

— Ами, тръгвай тогава — какво чакаш?

И веднага потъна в мрачното си уединение, сякаш спусна завеса помежду ни.

Повече от година не бях виждал Рита. Само понякога тя се мяркаше в сънищата ми, затова сега — като отворих вратата на автомобила, за да вляза вътре — тя ми заприлича на образ от поредния ми сън. Косата й беше грижливо вчесана и пригладена, също като косата на Елена, и се спускаше надолу на нежни къдрици, които обрамчваха лицето й в овал също като рамката на онези малки картини, които наричат медальони. Но аз я познах истински едва след като се настаних в автомобила и в нейно присъствие загубих дар слово. Подчинявах се инстинктивно на волята й и това пролича в несръчното ми представяне пред г-жа Амхърст.

— Радваме се най-после да се запознаем с теб — заговори г-жа Амхърст, като ме огледа на задната седалка с взискателен поглед, сякаш беше придружителка на някоя млада дама. В говора й се долавяха следи от английски акцент. Изисканите черти на лицето й му придаваха неизказано достойнство. — Казахме си, че не е редно въобще да не се виждате със сестра си.

В купето на автомобила витаеше усещане за строгост и формалност, така характерни за неделните ритуали на англосаксонците. Нагледно си представях как те, свежи и прилично издокарани, излизат от другата църква, онази на фамилията Амхърст. Рита и Елена с три четвъртите си чорапи и с неделните си дрехи, г-жа Амхърст — със своята шапка.