Нино Ричи - В стъклената къща

— Съжалявам — изрекох.

— За какво?

— Мисля, че за всичко.

Тишина.

— Да разбирам ли, че съжаляваш, задето се забърка с мен? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Под горчивия сарказъм в гласа й се прокрадваше подкана към мен да й противореча, да я оборя. Сякаш тя още ми се предлагаше, макар че не прозираше изход за връщане назад, тъй като истината за нас двамата бе лъснала безпощадно.

— Не е това. — Вече започнах да се чувствам като след сигнал за отстъпление. — Исках само да ти обясня, че съжалявам, ако съм те наранил или нещо такова.

Ала Кристъл не ми отговори.

— Мисля още, че просто съм изнервен, да, това е всичко, от последната нощ и от всичко останало. Не мога да се отърся от усещането, че всичко стана прекалено прибързано, това е всичко.

— Ами че идеята беше твоя — припомни ми тя.

— Зная.

Тя се помръдна, макар и все още с каменна физиономия, но за миг бе ободрена, че е спечелила по точки рунда срещу мен.

— Може би допуснах грешка — рекох. — Може би трябва за известно време да го даваме по-полека.

Аз редувах машинално думите си и бях изненадан, че Кристъл реагираше на тях сякаш те действително имаха някакво значение.

— Ако наистина искаш това, за което си мисля, то тогава не ми остава никакъв избор, нали?

Потеглихме обратно към дома на Кристъл и двамата застинали в ледено мълчание.

— Мога ли да ти се обадя? Или ще е прекалено прибързано за теб?

Прибрах се у дома със замаяна глава, неуверен какво бъдеще ни чака. Редуваха се моменти на спотаен ужас с моменти на ободряване. Споменът за това, което се бе случило между нас, изкристализираше много по-ясно в паметта ми, но накрая всичко избледняваше в представите ми, за да остане само тягостно чувство, от което никой нямаше полза.

Но на следващия ден Кристъл се появи пред мен в коридора с вид, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Здравей, страннико.

И ми се усмихна тъй непринудено, че неудобството ми от вчерашния ден изведнъж се стопи.

— Сигурно си изкарал тежък уикенд. Имаш вид на махмурлия — засмя се тя.

За няколко седмици всичко ми се струваше тъй, сякаш се бяхме върнали назад във времето към първите срамежливи срещи, когато бяхме толкова внимателни един към друг, любезни и изпълнени с очаквания. Само че нашето първо скарване вече хвърляше сянка върху отношенията ни, която не можехме да преодолеем с наближаването на поредната среща. Между нас все по-ясно се очертаваше някаква граница, зад която и двамата се опитвахме постепенно да се оттеглим — всеки в своя живот, макар да поддържахме претенцията, че уж нищо не се бе променило. Едва сега я виждах напълно ясно, отделена от мен и от нашите взаимоотношения, докато паметта ми си оставаше обременена със съвместните ни преживявания, със спомените дори за най-незначителните й, до болка познати жестове, с впечатленията ми от нейния дом там, на края на града. От прозореца на нашата класна стая в сградата на гимназията веднъж я видях как след часовете излезе от предната врата на училището и се запъти надолу към центъра на града. Беше сама, но странно защо крачеше толкова жизнерадостно. Може би просто скучаеше, а може би бе изпаднала в някаква момичешка еуфория, поклащайки рамене и останала насаме с мислите си. Само чрез този бегъл поглед усетих колко ми е близка там, навън, самичка без мен. Сякаш бях докоснал някаква дремеща в мрака ниша на дъното на душата си.

Наближаваше краят на учебната година. По всичко личеше, че някаква фаза в живота ми бе приключила, въпреки че ми оставаше още цяла една година в гимназията. Неизказаните ми решения бяха взети и двамата с Кристъл се бяхме устремили точно към тях, за да си отговорим на въпросите кои сме ние, какво може да се случи между нас. Продължавах да излизам през уикендите с Винс и Тони, но връзката ми с тях изглеждаше позамряла и не бях сигурен дали ще я поддържам и занапред. И колкото по-малко Кристъл се включваше в нашите вечерни забавления, толкова по-далечни чувствах Винс и Тони. Накрая започнах да присъствам на забавленията им само като наблюдател или гост.

— И така, какво става между теб и Кристъл? Още ли сте гаджета?

— Струва ми се, че всичко е просто така, временно. Няма да се учудя, ако скоро се стигне до раздяла.

— Просто така, временно — повтори Тони и се засмя многозначително, но аз нищо повече не споделих с тях.

— Хей, тузар, отдавна не сме се виждали с теб — рече Кристъл и разроши косата на Винс, щом се настани между нас двамата на предната седалка на колата на Винс.