Нино Ричи - В стъклената къща

Но като се върна от неделната служба в църквата, той нищо не ми каза.

Към един на обяд Кристъл ми позвъни.

— Здравей, страннико.

Странно, но сега наистина звучеше съвсем бодро и приветливо. Нима разполагаше с версия за изминалата нощ, напълно различна от моята?

— Според мен Кейт си е легнала да спи горе-долу по същото време, по което и ние. — подметна тя и се засмя.

— Да — казах аз.

— Днес си особено разговорлив.

— Съжалявам. Мисля, че съм махмурлия или нещо такова.

— Да не си пил още снощи?

След поредната пауза тя изведнъж заговори с по-глухо:

— Беше ми за пръв път.

Усетих как сърцето ми спря. Знаех, че тя казваше истината, макар да подозирах, че преди мен е имало и други.

— На мен също.

— Да, правилно — засмя се тя. — Зная, че си много наблюдателен.

Последва още една пауза.

— Не съм много сигурен — казах аз.

Гласът на Кристъл продължаваше да звучи незаинтересовано.

— Мисля, че всичко е наред.

— От къде знаеш.

— О, момичетата ги знаят тези работи. Това е всичко.

Тя отново се засмя. Възприемах нейното настроение като на плод присъщото й безгрижие, което ми действаше като магия. Страхувах се да я попитам за каквото и да било, за да не изчезне изведнъж обаянието, което й служеше като защита. Но първата ми мисъл все пак бе за това, че сега се чувствам свободен да скъсам с нея.

— Защо да не се поразходим с колата или нещо такова? — предложи ми тя. — Приятно ще ми е пак да се видим.

Когато отидох да я взема, Кристъл се премести възможно най-близо до мен на седалката, за да ме целуне и да хване ръката ми, самодоволна и настроена собственически като младоженка, докато цялото ми тяло изтръпна от допира й.

— Днес те чувствам толкова близък.

Потеглих към пристанището. Навън беше студено, а пристанището и пристанът до него се оказаха необикновено безлюдни. Ледът по езерото бе започнал да намалява, струпвайки се на големи назъбени камари от замръзнали, вледенени вълни сякаш хаотично нахвърлени край брега от ръката на невидим гигант, а отвъд вълнолома се синееше незамръзнала вода.

Не можех да измисля как да наруша тишината, тегнеща между нас.

— Нещо не е наред ли? — попита ме Кристъл.

— Не зная.

— Какво има? Такъв си един притихнал, мълчалив.

Но тя не подозираше, че мислите пращяха в главата ми като искри от статично електричество.

— Не зная. Но ми се струва, че се чувствам доста странно. Това е всичко.

— За какво?

— Не зная. Предполагам, че заради нас.

Последва неловка тишина.

— Какво се опитваш да ми кажеш всъщност? — Сега вече в гласа й се появи някаква дрезгавина. Може би сигнал за отстъпление. Моят ум се напрегна до крайност, докато дирех кой ще е най-уместният отговор, ала не успях да измисля удобен начин за заобикаляне на истината.

— Мисля, че не се чувствам добре заради това между нас.

— Какво искаш да ми кажеш с това? — Интонацията й сякаш прескочи някакъв праг и сега стана още по-твърда. — Какво искаш да ми кажеш с това, че не се чувстваш добре?

— Не зная какво съм искал да кажа. Това е само едно чувство и нищо повече.

Между нас повя хлад като между непознати. Отвън езерото и белите скали край вълнолома, както и купчините сняг по брега изглеждаха успокояващо реални и свирепи в бездушието си, виждаха се удивително ясно и контрастно, ярко огрени от слънцето. На техния фон ние двамата пък приличахме на аномалии, на аморфни форми, които са се озовали на ръба, преди да се стопят в безформеността, към която се бяха устремили.

— Ти си такъв задник — отсече тя накрая и вече изглеждаше съвсем преобразена. Чувствах я съвсем отдалечена от мен като мой враг. — Въобразяваш си, че си много по-добър от другите, нали? Направо ме убива, като гледам как всеки си мисли, че си толкова готин. Но ти хич не си такъв, защото си просто един задник.

Не можах да се насиля и да й отговоря. Нейната омраза ми изглеждаше толкова непоколебима и корава. Усещах се съсипан, виждайки промяната в нея, защото тя бе свързана с простите истини, които бе прозряла за мен.

Очите на Кристъл блеснаха от сълзите в тях, но тя не се подаде на напора им.

— Такъв шибан задник си.

Останахме безмълвни за няколко минути. Толкова малко ли й бе нужно, за да се отърси от грешното впечатление, което си бе изградила за мен? Не можех да си представя сега как сме изтраяли толкова дълго, какво я бе задържало при мен, с какво я привличах? Искаше ми се да можех да й предложа нещо като компенсация, като възмездие може би, исках и двамата да можем да задържим тази яснота в отношенията ни, но не знаех как да направя нещата между нас по-добри.