Нино Ричи - В стъклената къща

— Здравей, Рита.

Долових празнотата, която зейна между нас. Може би, за да смекча хладината или защото хранех някаква смътна надежда, в следващия миг мислено я виждах такава, каквато я помнех. Но това усещане се стопи още докато произнасях името й.

— Здравей.

Госпожа Амхърст ми донесе чаша с кока-кола и после ни остави насаме. Рита се настани на фотьойла срещу мен. Нагласи краката си точно както изискваше благоприличието, след което кръстоса ръцете си в скута. В нея имаше нещо детинско и нещо зряло, но сковаността си оставаше. Всеки неин жест бе подчинен на тези две противоречиви условия, сякаш някаква малка и много по-позната на мен Рита бе уловена като в капан в тялото на тази застанала нащрек непозната на мен, съвсем млада дама.

— Как си сега?

— Добре, бих казала.

— А как върви училището?

— Всичко е наред.

Поговорихме си все така сковано в продължение на няколко минути, като Рита се въртеше във фотьойла, лениво потропвайки с чехъла си по пода. В един миг в пълен разрез с етикета тя започна да си гризе ноктите, но след това рязко се изпъна, за да възстанови безкрайно сериозната си поза, издаваща завидно самообладание.

Разделихме се несръчно, като за малко останахме в коридора разделени от триметрова дистанция.

— Как е Елена?

— И тя е добре. В момента е на горния етаж. Сега сме като сестри. — Макар че при споменаването на Елена очите й за миг се насочиха към мен, с прямота, без всякаква следа от хитрост. — Но мисля, че вече знаеш това.

— Какво да зная?

— Знаеш за какво говоря. Искам да кажа, че имаме еднакви фамилни имена и прочее. Мама и татко ходиха при адвокат и всичко уредиха.

— Може би пак ще намина.

— Добре.

До края на лятото се отбих там още пет или може би шест пъти, обикновено вечер, като се стараех да избягвам напомнянията за неделните обеди преди няколко години. Семейство Амхърст явно се чувстваше задължено да ни оставя сами при тези срещи, като двамата неизменно се стараеха да останат в сянка, сякаш са склонни да ми отстъпят правото на нощуване с Рита. Г-н Амхърст през половината от времето киснеше в гаража си, зает с работа върху някакъв проект, за това свидетелстваха светлината от лампата над тезгяха му, която се процеждаше през прозорчето над вратата на гаража, глухите шумове от стъргането с шкурка и предпазливото почукване на малкото чукче. Г-жа Амхърст се бе нагърбила с ролята на иконом — посрещаше ме на външната врата, а в края на посещението ми ме изпращаше, преливаща от енергия и гостоприемство, както винаги. Но иначе присъствието й в къщата едва се забелязваше. Все пак можех да чуя как приглушеният й глас долита от кухнята, докато ние с Рита гледахме телевизия. Или дочувах възглухият й говор по телефона на горния етаж. Но без нейните предишни ритуали моите визити се превърнаха в нещо безформено, защото по време на тези мъртвешки, безцелно пропилени часове, в които Рита, Елена и аз гледахме телевизия, и в които рядко някой от нас проговаряше, всъщност само поставяхме скобите, предварително зададени от госпожа Амхърст.

— Всичко е наред, момичета, така че можете да се прибирате в стаята си.

Очаквах нещо повече от Рита и Елена, а не тази незряла онемялост и инерция. Не можех да се отърся от усещането, че съм просто един възрастен, попаднал сред деца. Елена винаги се стараеше да поддържа своята мълчалива съпротива срещу мен, мрачна и готова да направи веднага укорителна физиономия. Тя зорко следеше какво става и беше слаба и източена също като Рита. Трудно ми беше да я заговоря, защото имах чувството, че тя винаги ще намери в какво да ме упрекне.

— Предполагам, че ти и Рита сте прекарали добре лятото, излизали сте навън и сте гледали телевизия. — Въпреки желанието ми в интонацията ми се прокрадна твърда нотка, примесена с равнодушие.

— Ходим на уроци по плуване. А ако ти не се появиш тук, обикновено не гледаме телевизия.

Бях убеден, че ако при моите посещения успея да откъсна Рита от Елена, сянката, паднала между нас, поне отчасти ще изчезне, изведнъж ще се сближим, ще бъдем доста по-откровени и най-важното: много по-естествени. Ала когато се случваше да остана насаме с нея, между нас увисваше куха неловкост, която граничеше с пълна скука. Вниманието на Рита постоянно се отклоняваше от мен, все едно че бях мъгла, върху която тя просто нямаше как да задържи погледа си, дори и да го желаеше. Каквато и да бе разделителната линия, простираща се между нас, винаги бе потребна намесата на други хора, за да бъде преодолявана, както се случваше понякога при нейните прекалено шумни и детински реакции спрямо Елена, съпроводени от театралничене. Това бяха жестове, които издаваха презрението на Рита към мен. Тя подчертаваше колко силно държи на Елена и не пропускаше сгоден случай, за да изтъкне, че ме възприема като външен човек, не толкова близък колкото Елена. Отначало си мислех, че Рита демонстрира това толкова неприятно за мен отношение само защото се бе променила до неузнаваемост, защото гледа по-уверено на света, сякаш може да го контролира или ако не успява, поне може да избегне най-неприятното. При по-внимателно вглеждане започнах да проумявам, че Елена се старае да й угажда, с намерението да я използва после, за да увеличи своето влияние. Г-жа Амхърст пък често й говореше с тон, издаващ, че е достигнала предела на своето търпение: