Нино Ричи - В стъклената къща

И той наистина спази думата си, като измъкна от пачката в ръката си петдесет и пет долара.

— Този фокус съм го виждал на панаира в Тривенто — сподели баща ми, когато отминахме павилиона. Явно знаеше повече за този номер, отколкото издаваше смехът му. — Целият номер е да прилъжат повече публика и да накарат хората да развържат кесиите си, а след това могат всичко да им продадат.

Така си го представих в онзи ден — във времето, когато е бил още млад, необременен и предпазлив, когато животът още е бил пред него, да се скита из панаирите в градовете около Кастилучи в онзи негов живот, когато аз още не съм бил роден. Сякаш тогава за пръв път изпитах някаква завист към него, заради скритото в него далечно минало, заради спомените му от свободата, на която тогава се е радвал.

Сред множеството рекламни брошури, листовки и формуляри, разкриващи пред мен възможности за бъдещото ми обучение, избрах университета Сентениъл 22 22 Университетът на Столетието, отпразнувано през 1967 г. в чест на създаването на Канадския доминион (независим от Великобритания, но член на Британската общност) на 1 юли 1867 г., когато към първоначалните провинции Онтарио, Квебек, Ню Брунзуик и Нова Скотия се включват и останалите (последни се присъединяват Нюфаундленд и Лабрадор през 1949 г.) — Б.пр. в Торонто. Разположен в покрайнините на града, този обширен квадратен кампус 23 23 Студентски град; понякога се използва и за местни филиали на големи, водещи университети; от campus = поле (лат.). — Б.пр. бе обрамчен като остров от все по-разпростиращото се във всички посоки най-близко предградие на Торонто. Състоеше се от дълги редици многоетажни студентски общежития, ленти от търговски центрове (молове) и безброй бунгала. Макар че подхождаше на околния пейзаж по това, че беше нов, без никакви дървета, изграден само от тухли и бетон, този студентски комплекс, по-скоро това масивно струпване на сгради, приличаше на някакъв футуристичен пейзаж, като показваните във фантастичните филми по телевизията, където цялата природа е забърсана и след това модернизирана, за да останат само внимателно структурирани построения от стомана и стъкло.

На север градът внезапно свършваше със Стийлс авеню, а след възвишенията откъм южната страна на това авеню се простираха ниви с царевица и с пшеница, така необятни, че местността приличаше на морски бряг. Пътуването с автобус по Стийлс авеню ме караше да мисля колко произволно бе струпан този гигантски град, беше някак си нахвърлян, изкуствен, въпреки че щом навлезех в него, ме спохождаше усещането за непоколебимата неотменност на всичко тук, всичко бе на мястото си — магазините и небостъргачите с кантори напълно съответстваха по дух и предназначение на запълваното от тях обемно пространство.

Избрах университета Сентениъл, защото предлагаше солидно образование, понеже беше нов и се намираше в Торонто. Впоследствие се оказа, че заради дългото пътуване до центъра с автобус и метро този голям град си остана далечен за мен, просто място, което посещавах само понякога и то през доста дълги интервали от време. Имаше още една важна причина за моя избор: не познавах друг студент от Мърси и околността, който да бе споделил моя избор, така че ми се стори подходящ за бягство от досегашния ми живот и обкръжение. Само че през първите месеци там се чувствах повече като внезапно озовал се в празно пространство. В крайна сметка се оказа, че в Сентениъл нямах нищо, което да ме определя като личност — тук не можех да разчитам дори и на навиците си от Мърси — макар че винаги досега ги бях ненавиждал и гледах на тях като на пречки, на бреме или най-малкото като на спънки. Изведнъж те започваха да ми се струват единственото, което би могло да ме спаси от пустошта, в която бях попаднал. Още при първата си разходка навън, в първата сутрин след пристигането си тук, се озовах сред чистия и съвсем нов комплекс. Този ландшафт беше различен както от околната местност, където всичко бе сдържано и премерено, така и от гледката към полето на север от университетското градче, която виждах от седмия етаж в общежитието, където бе стаята ми. Започнах да изпитвам едва ли не страхопочитание — или може би най-обикновен страх — от внезапно придобитата си свобода, от целия простиращ се пред мен ден, страх от живота, който очакваше да го запълня, както намеря за добре. Но още по време на закуската, докато седях сам в кафенето на главната сграда и наблюдавах как другите студенти се събират на групи, усетих обхващащата ме паника, че отново ще се изправя пред стена от неразбиране, че ще трябва всичко да започвам отначало, тъй като тук не можех да разчитам на нищо друго, освен на самия себе си.