Нино Ричи - В стъклената къща

Започнах най-сериозно да се замислям дали да не свърша със себе си. Това бе първата мисъл, спохождаща ме сутрин, още щом се събуждах; както и последната, преди да заспя. Това бе сянката, преследваща ме навред, спотайваща се зад всичките ми мисли през деня. И преди често бях обмислял самоубийство, хиляди пъти бях планирал всяка подробност, намирайки някаква необяснима, но сладостна утеха в това. Само че сега нещо по-различно се бе заглождило в мен — тягостното усещане за неизбежност. Всъщност не ми се искаше да мисля за това, по-скоро идеята изникваше в съзнанието ми в края на всяка поредица от самокритични мисли и самооценки, които ме тласкаха по пътя на ясната и неизбежна логика. Не кроях подробно изпипани планове, а само нахвърлях бегло поредната схема всеки път, когато ми се натрапваше необходимостта от незабавно изпълнение на тази закана. Дали да се хвърля под префучаваща по асфалта кола или да се метна през прозореца на стаята си от седмия етаж. Никакво удоволствие обаче не ми доставяше да си представям какво ще си мислят другите за мен. Усещах само срам, та затова ми се искаше да се изпаря във въздуха като герой от фантастичен филм, а накрая цялата моя история да стихне безмълвно, както водата заличава всякакви следи, за да не остане накрая никакъв спомен за мен.

Светът за мен започна да се превръща в странно място, което бях обречен скоро да напусна. Всяко негово качество внезапно ми заприличваше на някаква загадка: формите на предметите, цветовете им, непонятната за мен жизненост на хората, които продължаваха да си живеят посвоему, сякаш тласкани от някаква скрита енергия, неуморни и уверени като машини. Но вече поне дузина пъти, когато пробвах да осъществя фаталното си намерение, се случваше да стигна дотолкова далече, че да отварям прозореца и да замирам там, на ръба на пропастта, с разтуптяно сърце пред кошмарната гледка на празното пространство под себе си, като единствено мисълта за моето семейство ме задържаше да не направя последната крачка. Представях си живо и най-нагледно колко ужасяващи щяха да бъдат последиците за тях — за тези, от които най-вече исках да избягам, ала тъкмо те все още някак си ме свързваха със света. Само така успявах да изплувам от мрачната бездна, в която се опитвах да се потопя, за да остана свързан към спомена за родния си дом.

Понякога, обикновено късно вечерта, се отбивах в общото помещение, за да погледам телевизия, но настръхнал като неканен гост. Присядах там в тъмното, за да изгледам късните вечерни филми с надеждата да се утеша с някаква самозабрава. Веднъж обаче се случи да попадна сред група студенти, за които знаех само, че са от моя етаж. Заварих ги тъкмо когато запалиха джойнт — така наричаха цигарите с марихуана. Преди да успея да се отдръпна, един от тях, казваше се Върн, с прострян връз коленете си вестник, на който бе разстлал кафеникавите стъбла и листа, се измести встрани на дивана, за да ми стори място да се настаня до него.

— Ще си дръпнеш ли и ти, Вик?

Когато пътищата ни се кръстосваха — особено пред умивалниците в тоалетната или по коридорите — а това беше неизбежно, след като обитавахме един и същи етаж — Върн винаги се държеше с мен необяснимо дружелюбно и ведро. С дългата си руса коса и с опърпаните си дрехи приличаше по-скоро на пророк или на светец. Но сега неговата прямота ме подплаши да не би в края на краищата да се почувствам обиден по някакъв начин.

— Всъщност не — отвърнах му аз.

— Ама нито веднъж ли?

Първият джойнт още се предаваше от ръка на ръка. Върн вече бе започнал да свива втория и бе изцяло погълнат от това занимание. След като привърши, отново се обърна към мен, все още очакващ отговора ми.

— Мисля, че никога не съм опитвал — потвърдих аз и целият се изчервих от неудобство.

— Девствен — отбеляза някой от групата и се засмя. Но Върн продължаваше да се отнася към мен с искреност и респект. — Ами тогава все някой ден трябва да пробваш — рече ми той насърчително. — И без това първите няколко пъти няма да усетиш кой знае какво.

Той запали втория джойнт, краят на усуканата на тръбичка хартия припламна за миг при първото му всмукване, след което се превърна в пепел. Като свърши с първото си по-дълго дърпане, той махна за малко джойнта от устните си и пусна няколко малки кълба дим. Целият му вид издаваше, че е невероятен експерт в тази дейност. После задържа дъха си, преди да подаде джойнта на мен, въпросително повдигнал вежди, докато кимаше потвърждаващо с глава.