Нино Ричи - В стъклената къща

Краят на есенния семестър приближаваше и нашите сеанси, посветени на пушенето на трева, започнаха да се разреждат, понеже се задаваха изпитите. У мен започна да се надига паника, защото бях отлагал многократно подготовката си за изпитите. Когато най-сетне седнах пред учебниците, мислите, бучащи в главата ми като досадни насекоми, отказваха да се фокусират. Започнах да пуша трева сам в стаята си, с надеждата отначало просто да успокоя вихъра на мислите си, но постепенно започнах да си измислям хиляди най-различни извинения. Най-често пушех просто излегнат върху леглото си, неспособен за каквато и да е работа — не можех дори да излизам навън и въобще не можех да върша нищо друго, освен да лежа. Накрая си купих една дузина таблетки с амфетамини от един от дилърите на тая стока в университетското градче. Синтетичната дрога като че ли прочисти мозъка ми подобно на слънце, разпръскващо мъгла. Така затвърдих новия си дневен, по-скоро денонощен режим: денем спях, нощем учех, като се подкрепях отначало с амфетамини. Завършвах сеанса на сутринта с някоя по-яка доза марихуана или хашиш. Светът около мен започна да се разпада. Оставаше ми само ученето, мъртвешкото спокойствие в университетското градче през нощта, както и пулсирането на адреналина, докато наркотиците превземаха тялото ми. Една нощ дочакахме първия сняг, снежинките прехвърчаха като фантастични светулки отвън край прозореца ми, след което ни налегна сивото утро. Градчето и полетата на север от него се простираха чак до хоризонта, побелели, притихнали и смирени.

Когато приключвах поредния сеанс, тялото ми се обливаше със спомените от това свръхнапрежение. Усещах се изцеден и отпаднал както телесно, така и духовно. Много часове прекарвах пред телевизора в общото помещение, за да зяпам екрана в някаква притъпена омая, а непресекващият поток от образи ме шашваше след толкова продължителната ми самоизолация. Новините на ТВ каналите от Бъфало изобилстваха с кадри за сенатските разследвания около аферата Уотъргейт, за драматичните събития в Чили и за петролното ембарго, за Спиро Егню и за Джералд Форд. Изглеждаше ми сякаш всички новинарски емисии следват една и съща логика, приличаха досущ на телевизионните шоута — не липсваха нито добрите герои, нито ужасно лошите злодеи, а това възбуждаше у нас, зрителите, усещане за неизбежна и скорошна крайно драматична развръзка. Изпадах в странна неориентираност, когато се прехвърлях от моето небитие в света на телевизионните новини, докато бегло ги следях с изпразненото си като след треска съзнание. Като че ли всички предишни месеци бяха за мен само някакъв неясен, трескав сън и сега трябваше наново да преоткривам света, който все още ми убягваше, оставаше си далечен за мен като тези проблясъци от екрана, които виждах сред мрачината, стелеща се в общото помещение по време на късните вечерни предавания.

Щом отмина и последният изпит, Върн ме покани да го придружа до центъра на града, до някакво място, което той отдавна познавал — спомена за някакъв колеж или за нещо подобно. Трябвало да си набави от там малко дрога. Взехме автобуса по Стийлс авеню, а после с метрото продължихме до Блур. Щом слязохме на тази спирка, заварихме всичко окичено с коледни украси, навред се усещаше, че Коледа наближава. Хората изпълваха пероните по станцията на метрото, понесли обемисти торби и пакети с коледни подаръци, а високоговорителите ни заливаха с коледни песни.

Най-сетне се спряхме на един от ъглите на Блур стрийт, после продължихме още малко на запад до една сграда, приличаща на жилищна, макар че бе твърде висока и цялата от същия сив бетон като административните сгради в Сентениъл. В предния двор се извисяваше едра статуя на мъж, в чиято сянка кротко се бяха приютили двама мъже с кожени якета. Но макар да си кротуваха, те не пропуснаха зорко да ни огледат, щом доближихме до тях. И двамата държаха краищата на къси каишки, вързани за вратовете на немски овчарки, изглеждащи като техни естествени допълнения.

— Отбихме се само за да се видим с един приятел — обясни им Върн. — Казва се Том. Живее на третия етаж.

Тогава единият от пазачите ни огледа от глава до пети с лека досада, след което ни кимна в знак, че ни разрешава да влезем.

Щом се озовахме вътре, сградата изгуби много от своята импозантност, с която ми бе се сторила толкова внушителна отвън. Наистина фоайето беше просторно, с красиви стенописи, край които бяха окачени плакати на различни музиканти от шестдесетте години, а над тях някой бе изписал с ужасно ярък розов спрей „ЕЛВИС — ВЕЧНО ЖИВ“. Имаше още много графити, повечето от които бяха абсолютно неразгадаеми или представляваха просто случайно нахвърлени черти, фигури, мазки и цветни цапаници. Във въздуха се разнасяше дъх на какво ли не: на преждевременно повехнала новост, на износени килими, мокети и тапети, на много места обгорени от фасове. Таванът беше зацапан и изронен от опадалата мазилка. В един от ъглите бяха струпани филтри от цигари и накъсани хартийки.