Нино Ричи - В стъклената къща

На Бъдни вечер се събрахме в нашата къща. В ъгъла на всекидневната бе поставена една доста евтина и малка коледна елха. Под нея нямаше подаръци, а само едно коледно украшение, при това от пластмаса. То имитираше яслите във Витлеем, където се е родил младенецът — Исус — в пелени сред сламата — и тя имитация — изработена от найлонови нишки.

— О, ето го нашият вагабонтин! — провикна се Джелсомина, щом ме зърна. Тя вече имаше три деца, беше наддала на тегло и се държеше като напълно зряла и уравновесена жена, добронамерена и в същото време склонна да ме упреква. — Сега с тази коса си заприличал на онези там, „Бийтълс“.

Но в настроението на хората се долавяше нещо престорено, по застиналите им физиономии долавях дори леко насилено приятелство. Опитах се да си се представя като един от тях, някой, с когото могат да се разбират и погаждат, но така и не успявах да налучквам правилните жестове или думи. Дори на италиански говорех с мъчително напрягане, може би защото устата ми отказваше да произнася лъжи.

— Е, как е там, в Торонто?

— Добре е, бих казал.

И макар отчаяно да ми се искаше да ги гледам с презрение, в същото време много добре съзнавах, че аз бях този, комуто нещо не достигаше и че нямаше да успея да открия друг свят, за да го противопоставя на техния.

За Коледа баща ми ми даде чек за петстотин долара.

— Но ако пак се върнеш с коса като тази, да знаеш, че ще спиш на улицата.

Помислих си дали да не върна чека, но не успях да събера сила, смелост, гняв дори, за да го сторя. Само с горчивина осъзнавах колко се бях отдалечил от него, как той въобще не ме разбираше, макар да ми желаеше само доброто. В края на краищата се заключих в банята и си подстригах косата. Леля Тереза се пошегува, че това подстригване струва на баща ми петстотин долара.

— Следващият път ще се прибере силно брадясал и това вече ще ти струва цяла хилядарка.

— Хм, да, ще я видим ние тази работа.

Баща ми отново беше свъсил вежди и лицето му пак бе мрачно, най-вече заради закачките на леля Тереза. Май остана огорчен от тъй бързата ми капитулация пред него. Вероятно бе очаквал да се съпротивлявам по-сериозно.

Струваше ми се безсмислено завръщането ми за коледните празници у дома. Бях си въобразил, че ще намеря някаква смътна наслада в прибирането при баща ми и леля Тереза, някакъв стоплящ домашен уют и прочее, както и връщане към себе си. Ала сега се чувствах още по-зле — лишен от опора и солидност като въздуха, без контури. На никого не се обадих, защото не можех да се сетя за нито един съученик, когото да исках да видя. Вместо това оставах като прикован пред телевизора до късно вечер като някой, който се крие от някого. Денем работех с Роко и Доменико във фермата — трябваше да се подгряват оранжериите с пара, за да се подготвят за зимната реколта. Това изискваше да се опъват дълги полиетиленови ленти върху лехите по цялото им внушително протежение, за да се надигнат като пипала на гигантски чудовища, докато парата ги надуваше отдолу. Разговорите между нас си оставаха напрегнати като между непознати, докато накрая — като се изключат диалозите, посветени на текущата работа — отстъпиха пред мълчанието въпреки толкова дългите работни часове.

В неделята след Коледа посетих Рита. Бях й купил подарък — един транзисторен радиоприемник. Според мен беше подходящ избор за нея, защото сега навлизаше в тийнейджърските си години.

— Това е много вежлив жест — одобри избора ми г-жа Амхърст, но побърза да го прибере в някоя от стаите в приземния етаж веднага след като Рита отвори пакета.

Останах насаме с Рита във всекидневната. Седях на стола срещу нея като някакъв непознат посетител. Дочувах звуците на телевизора от стаята, която беше в съседство. Досетих се, че Елена гледа там някакво телевизионно предаване. Въобще не ми се обади, за да ме поздрави.

— Как е училището?

— Добре, бих казала.

Вече долавях познатата бездушна нотка в интонацията й.

— Нали тази година си в седми клас?

— Да. В класа на г-жа Милър, която е пълна скука и ужасен педант.

Поговорихме няколко минути все в тоя дух, но накрая тя започна да става нетърпелива, да се намества в стола си, да докосва ненужно подгъва на роклята си и отново да се намества. Изглеждаше ми обременена, уклончива и разсеяна, сякаш предусещаше някакво очакване в мен, което не можеше да удовлетвори.

— Ами тогава да се надяваме отново да се видим към Великден или горе-долу тогава. Исках само да ти донеса подаръка.