Нино Ричи - В стъклената къща

Прикрепиха ме към една млада жена, в широка пола с десен на цветя и блуза от муселин. По-скоро приличаше на хипи.

— Здравей, Виктор. Аз съм Марни.

Последвах я по тесния коридор, сетне по още един. Тя напредваше бавно и спокойно, но с дълги крачки. При всяка крачка бедрата й потрепваха леко под тъканта на полата.

— Ще трябва да ме извиниш за кабинета ми — започна тя. — Длъжна съм да го поделям с още една студентка. По равно.

Усмихна ми се притеснено. Нейната прямота ме принуди да се почувствам неловко, да си помисля, че тя допуска някаква близост между нас, към която аз тепърва трябваше да привиквам.

Кабинетът й представляваше малка, семпла, скромно обзаведена стая: две метални бюра, подравнени покрай стената, сякаш бяха оставени там на склад. Настаних се върху дивана с тапицерия от черен винил, а Марни седна срещу мен на стола до бюрото, подвила крака под седалката.

— И така, за какво искаш да си говорим?

Бях обмислял стотина възможни отговора на този въпрос, ала сега всички те ми се сториха до един фалшиви — именно защото ги бях обмислял.

— Не зная. Мисля, че не се чувствам много добре и така нататък.

— Емоционално или физически?

— Емоционално.

Марни кимна бавно и утвърдително, създавайки впечатление, че играе ролята на опитен и безпристрастен съветник.

— Какво ще кажеш за това, което изпитваш? Терзае ли те тъга? Депресиран ли си?

Не знаех какво да отговоря.

— Случило ли се е нещо? Нещо, което може да те е направило депресиран?

— Не, не зная. Просто нещата не потръгнаха много на добре. Започнах да пуша трева и така нататък.

Всичко започна доста зле. Бях я подтикнал да ме възприема като мълчалив, труден за разбиране и донякъде простодушен. Лично аз, докато разговарях с нея, не можех да се отърва от усещането, че играя някаква роля, че се представям за по-друг човек. Продължихме да обсъждаме училището, приятелите ми, всичко свързано с дрогата, ала онова, което споделях, си оставаше едновременно истина и някак си не по темата. Моите проблеми, отразени в моите изповеди, сега започнаха да ми се струват много по-ясни от преди: чисто и просто аз бях самотен, срамежлив, депресиран.

Но към края на сеанса тя протегна ръка и я отпусна върху коляното ми.

— Звучиш ми наистина като някой от скитниците — рече тя и в тъжно гледащите й очи прозираше искреност — толкова проникновено разпознаваше това, което ме измъчваше, че гърлото ми се стегна от задушаващите ме емоции.

Започнахме да се срещаме всяка седмица. След първите няколко сеанса обзелата ме в началото надежда за някаква предстояща промяна започна да помръква. Причината бе, че очаквах от нея да ме хване за ръка и да ме преведе през моя собствен живот, както става във филмите, за да се стигне накрая до някакво окончателно решение, което да уреди всичките ми проблеми. Ала всеки нов сеанс на Марни наподобяваше ново начало, което неизменно водеше до същото препъване в моята разговорливост, до моите вечни увъртания и недомлъвки. Някак си все не успявах да улуча болезнената си точка, която би отприщила истината за случващото се с мен, като вместо това винаги се стремях да го усуквам. И често стигах до състоянието, от което по-нататък не можех да продължа да се изповядам, не можех да облека в слова това, което изпитвах, а отчаяно търсех спасение в по-обичайното и по-лесно приемливото, като трескаво се питах какво ли може Марни да очаква от мен. В началото ме крепеше надеждата, че в края на всеки сеанс ме спохожда неизказано дълбоко облекчение: аз често се обърквах и едва успявах да измънкам по някоя и друга фраза, защото ми бе трудно да подбера дори две логично свързани изречения, откровени и помагащи на Марни да разкрие нещо повече за мен. Накрая действително изпитвах облекчение, понеже времето на сеанса най-после изтичаше и аз бързах да се измъкна навън, оставяйки най-лошото от моята същност в кабинета на Марни за следващата седмица, с утехата, че чак тогава щях да му мисля как да продължа.

Много беседвахме и за моята склонност към самоубийство. Отначало бях крайно сдържан по тази тема, понеже се опасявах да прекрача границите, които може би са приемливи за Марни. Но тя прояви изненадващо разбиране.

— Имал си право да решиш, че е трябвало да се самоубиеш. Някои хора правят именно този избор. Но искам да ми обещаеш, че преди това на всяка цена ще ми се обадиш, ако се почувстваш много близо до този решаващ избор. Навсякъде и по всяко време. Ще ти дам номера на моя домашен телефон.