Нино Ричи - В стъклената къща

— Благодаря.

Щом се прибрах у дома, се изтегнах в леглото си, изпаднал в нещо като вцепенение. Опитах се да почета, а после реших да се изкъпя. Останах за дълго съвсем неподвижен във ваната, като оставих водата да се надига, докато не покри бледата инертност на тялото ми като слой стъкло.

Реших на сутринта да взема автобуса за Торонто, въпреки че се падаше в навечерието на Нова година.

— Както желаеш — сви рамене баща ми, раздразнен от решението ми. Може би подозираше, че просто искам да изклинча от работата във фермата. — Не ми се вярва учебните занятия при вас да започнат толкова отрано.

— Там ме чака една работа, която съм длъжен да довърша.

И така на сутринта ние се разделихме, пак така мрачни, както и когато се видяхме при пристигането ми у дома, докато мълчаливо отидохме до автогарата, откъдето потеглих обратно към университета.

Върнах се в студентското градче рано следобед. Нашето общежитие беше празно, коридорите пустееха, кафенето — затворено за празниците. Въпреки арктическия студ отидох до търговския център, който поне беше съвсем наблизо. Купих си нещо за ядене, включително и един хляб, но като се върнах в стаята си, оставих храната в кесията и вместо да се нахраня, свих си един джойнт, а сетне изпуших и още един.

После се запътих към общото помещение, за да прибера хранителните продукти във фризера, монтиран там за ползване от студентите, както и за да позяпам малко телевизия. Заварих там неколцина от китайските студенти да варят своите супи. Бяха изпълзели от сенчестото си съществуване, възползвайки се от отсъствието на обичайната навалица, та сега бяха плъпнали като скакалци. Като влязох вътре, във въздуха се разнасяха всевъзможни звуци, обичайно съпровождащи всякакви готварски процедури — пържене, варене, задушаване — като особено шумно свистеше парата. На всичкото отгоре като съпровод и оживеното чуруликане на техния неразбираем език. Като ме съзряха, настана неописуема суматоха, сякаш бяха спипани на местопрестъплението. Аз само напъхах храната си във фризера и веднага се оттеглих в стаята си, отдавна служеща ми като единственото мое убежище.

Реших да опитам наркотика, който си бях купил от Том. Но след като не усетих нищо, макар да изтече около четвърт час, взех втора доза. И тогава, почти неусетно отначало, кръвта започна все по-бясно да пулсира по артериите ми. Чак зъбите ми затракаха като спонтанна челюстно-мускулна реакция при удар от електрически ток. Ако бях поне малко поизчакал с втората доза, щях да постигна сравнително постепенно извисяване, чрез поетажно разкриване на всички тесни пътечки и ситни стъпки, водещи до края на всички неща.

Облякох си палтото и излязох навън. Закрачих през одеялото от девствен сняг към малкото езеро пред главния вход на студентското градче. Напредвах тъй забързано, че студът като че ли се пръскаше като вода от двете ми страни, за да ми стори път. Щом стъпих върху леда, той простена под тежестта ми, като този смразяващ пукот продължи да съпровожда всяка моя следваща крачка. Нагледно си представях как пукнатините ме следват, плъзвайки във всички посоки от следите, оставяни от моите крачки. Не можех да се отърся и от най-мрачното предчувствие: как ще се добера до някое място с опасно изтънял лед, за да се сгромолясам в ледената вода. Ала не се сбъдна. Затова, щом се добрах чак до средата на езерото, легнах върху леда, разпрострял ръце и крака, както орлите простират крилете си, нямо загледан в осеяното с мъждукащи звезди черно небе. Снегът не ми се стори нито студен, нито топъл, а небосклонът — нито празен, нито изпълнен със светлинки. Притворих клепачи, а под тях заплуваха моите смътни и хаотични видения. Кой знае откъде си припомних една поема — дали не беше от гимназията — за една старица, индианка, която се оставила да умре насред студа. Спомних си още как учителят ни описваше подробно как топлината бавно напускала снагата й, за да се вкочаняса до смърт.

Дълго лежах така със затворени очи и части от тялото ми май вече бяха отвъд границата на разпадането като ледени късове, откъртвани от водите. Тогава се разнесоха някакви звуци, може би шумове, породени от смътните ми блянове. Отнякъде се появи светлина, която бързо ме заслепи.

— Да не си се побъркал, синко?

Надигнах се. Срещу мен бе застанал непознат мъж с фенерче в ръка.

— Исках само да се порадвам на снега — смотолевих аз.

— Какво рече?

Беше пазачът. Постепенно осъзнах къде се намирам, сред камарите от сняг насред вледененото езеро, а в далечината се мержелееха очертанията на университетските сгради и зад тях — нашите общежития.