Нино Ричи - В стъклената къща

Нещо в мен като че ли се присви, като осъзнах, че това означава на практика да прехвърля моята отговорност върху нея, сякаш тя само с едно махване на ръката призна правото ми да сложа край на живота си, с което спечели доверието ми. Ала дори и моментните затруднения, породени от този порив, който може би все пак бе само плод на въображението ми, вече ме подтикваха да възприемам всичко случващо се при сеансите като някак си неправдоподобно. Това се повтаряше всеки път, когато се замислях за него.

В един от ъглите на кабинета на Марни имаше специален кът, застлан с дебел матрак, където ние се занимавахме с физически упражнения. По неин знак аз заставах само на един крак, като с едната си ръка леко се придържах към рамото на Марни, но само колкото да не загубя равновесие. Тя ми позволяваше да се отпусна върху матрака, когато се уморявах. После заставах на четири крака, а ръката на Марни ме придържаше отдолу за корема като фиксатор за центъра на тежестта ми. Оказа се, че Марни гледа на човешкото тяло като на някакво своеобразно удължение на земята, защото непрестанно ми повтаряше за възстановяване на връзката със земното притегляне; и действително се оказа, че имаше нещо успокояващо в този поглед към нещата, придаващ някаква животинска освободеност, един вид телесна лекота, като на душата се заделяше твърде малко място, само колкото да служи като последно убежище за бавната самозабрава на тялото. Но докато се мъчех да схвана нещо от нейните тъй особени теории, аз някак си все не съумявах да се подчиня на тази нова за мен вяра, за да се окажа всецяло проникнат от самозабравата. Веднъж, по време на поредното физическо упражнение, Марни ме повали на пода и тогава без никакви обяснения се метна върху мен като тежък чувал. Гърдите и слабините й се притиснаха о мен, като тежестта й бавно ме свлече още по-надолу. И макар да си мислех, че съм успял да отгатна нейното намерение, аз знаех, че трябва да внимавам да не изкрещя, за да се отърва от натиска й. Дори и тогава не ми се отдаде да напипам истинския момент, при който инстинктът и мисълта се припокриваха.

— Мисля, че би била добра идеята да се опиташ да ме отхвърлиш от себе си.

Имаше и други упражнения, както и игри на асоциации с думи или разиграване на различни роли. Следваше дребнаво педантично вторачване във всичко, което ми се бе случило през изминалата седмица, през миналата година, и въобще през целия ми живот. Мъчително ми бе това хаотично ровене в миналото. Искаше ми се да изгреба всичко от себе си, докато се добера накрая до самото дъно на душата си, за да изкарам наяве целия си запас от гняв, ярост, ненавист и омраза, с една дума: всичко, което не се връзваше с понятия като „самотен“, „срамежлив“ или „плах“; обаче ехото, с което откликваше Марни на моите реакции спрямо събитията, ме караше да ги възприемам от всяка гледна точка като разбираеми, предвидими и подчинени на здрава логика.

— От всичко, което досега чух от теб, стигам до извода, че ти не си се чувствал уверен, че имаш право да скъсаш с нея, че си бил като запленен от това и че заради това в теб се е надигнал този гняв.

Към края на поредния сеанс нейните твърдения не ми изглеждаха толкова като решение, насочено единствено към потапяне в лабиринта на моето минало, а по-скоро като стремеж да се открие матрицата, в която аз още от самото начало на живота си бях започнал да подреждам всички явления и събития. Само че този процес за мен винаги се съпътстваше от натрапчивото усещане, че се изправям пред нещо като мрачна пещера, чийто праг не смея да престъпя. Или като черта, която не дръзвам да прекрача.

Марни се зае да ме разпитва и за смъртта на майка ми. Всъщност около тази тема се въртяхме още от самото начало на цикъла сеанси, така че усещах как тя с учебникарска решимост ме връща назад към тези тъй болезнени за мен спомени. Ала макар да си мислех, че просто мога да изредя всички, свързани със смъртта на мама, факти с пестеливи, лишени от каквато и да било сантименталност разрези в спомените си, за да пресъздавам постепенно как майка ми изпадна в немилост и след това да продължа чак до нейната смърт, сега всичко това зейна като бездна в паметта ми. Едва успях да си възстановя спомена за нейния образ, трудно си припомнях само отделни, епизодични подробности, подобно на неясни фрагменти от някакъв сън, както и ехото от стъпките й по коридора или онези две очи, които надзъртаха иззад леко открехнатата врата на обора. За миг дори ме споходи чувството, че цялата тази история не е реална, а е само моя измислица.