Нино Ричи - В стъклената къща

— Не зная — изрекох накрая аз. — Мисля, че наистина не си спомням много за това, понеже съм бил много малък и така нататък.

Марни седеше срещу мен, напрегната, ала в същото време необяснимо сдържана и замислена. Чудех се какво ли си мислеше за мен, опитвайки се да ме подтикне да се разкрия пред нея, и усетих как гърлото ми се сви от напрежение.

— Виктор, вгледай се в себе си, виж как си седнал.

Бях се свил в ъгъла на дивана, с вдигнати нагоре колене, увил ръце около гърдите си, като току-що заловен беглец.

— Така реагираш всеки път, когато споменавам майка ти. Цялото ти тяло се присвива.

Очаквах от нея да говори с по-сложни думи и фрази, да ми изтъква изводи, които не са толкова очевидни, а вместо това тя остави между нас да надвисне неловка тишина.

— Времето за сеанса изтече — обяви тя накрая.

Постепенно наближи краят на пролетния семестър. Ние продължавахме както преди, но нещо се бе променило — имах усещането, че напредвахме към постигане на пълно откровение. Сякаш бях попаднал под всевластната тирания на образа, който си мислех, че Марни си е изградила за мен. Имаше сложна динамика в комбинацията от очакване и недоверие, очакване да чуя доброто й мнение за мен, и недоверие, че ще доживея този миг. Същевременно я държах в напрежение да очаква от мен повече разкрития, а пък упорито се стараех да разкривам все по-малко от себе си.

Въпреки това продължавах да се ровя в живота си, понеже бях започнал да усещам, че визитите в нейния кабинет ми действат макар и временно отморяващо сякаш окончателното решение за моята стойност можеше да бъде отлагано благодарение на тези паузи. Лека-полека започнах да си намирам приятели, да се държа прилично по време на занятията. Мащабите на моето отчаяние започнаха да се стопяват сред грижите, с които бе запълнено ежедневието ми, за да се сведе то до моите традиционни, добре познати суетни и надежди. Нищо особено не се случи, но все пак всичко започна да ми се струва променено, не чак толкова, колкото се надявах, но бе налице леко изместване на нещата, което ги направи по-поносими.

Така стигнахме до последния сеанс. Марни току-що си бе взела изпита за магистърската степен и в края на семестъра трябваше да напусне университета. Но ми предложи, ако евентуално изпадна в беда, да я потърся в дома й.

— Ще се радвам пак да се видим — рече ми тя. — Като приятели.

— Добре. Ще е много добре.

За миг и двамата замряхме неловко, когато се надигнах и я прегърнах.

— Сега остава и да се разплача — призна ми Марни и се засмя. Изглеждаше наистина развълнувана. Очите й блестяха. Не очаквах това от нея и като на забавени филмови кадри цялото време, което бяхме прекарали заедно, отново се превъртя пред очите ми, но сега ми се стори много по-значимо, сякаш досега ми се бе губил някакъв ужасно важен елемент, някаква критична възможност.

— Мисля, че ще можем да се видим през есента — казах аз.

— Ще бъде чудесно.

Но докато се прибирах в студентското градче, аз позволих на нейния образ да се изплъзне от съзнанието ми, като долавях единствено някакъв незначителен остатък от спомените си за нея. И всичко това бе примесено със странно гъделичкащо удоволствие и същевременно с чувство за вина заради раздялата ни.

У дома през това лято не можех да се отърва от усещането, че трябва наново да се нагаждам към всичко тук, сякаш бях някакъв страничен посетител — ново бе отношението на другите към мен, като към човек, който не проумява работата във фермата. Единствено леля Тереза изглеждаше спокойна, държеше се с мен все тъй небрежно и свойски, бъбреше на своя трудноразбираем жаргонен английски и на всичкото отгоре вече ме наричаше Виктор вместо Виторио — нещо, което не помнех да бе правила в миналото.

Не мога да отрека, че се долавяше напрежение при това в няколко посоки. Изградихме още оранжерии, по-точно три, на юг от новото котелно близо до резервоара за напояване. Баща ми и чичо ми продължаваха да спорят все така ожесточено. Припомних си всички познати до болка фамилни обичаи, както и старите семейни неразбории: грубиянското държане на чичо Умберто спрямо жена му и синовете му, мълчанието на баща ми, усещането за близост, когато седяха един до друг, и двамата начумерени, със свъсени вежди, докато се помръдваха мълчаливо на столовете си. Доменико се бе издигнал, тъй като бе станал партньор в управлението на новите оранжерии. Заради новите отговорности бе станал още по-мрачен и още по-сериозен, макар че у него все още тлееше старото му непокорство. Беше си намерил приятелка от Детройт — веднъж я доведе на една от венчавките в града ни. Едра, червендалеста блондинка с широки бедра и с бледа кожа. Няма да забравя как Доменико и нейният баща през цялата вечер се мусеха сякаш бяха сърдити заради някакъв отдавна мъждукащ и все отказващ да затихне конфликт.