Нино Ричи - В стъклената къща

Къщата също отстъпваше постепенно пред вълната на запустение: мазилката по стените избледняваше, теракотата по пода се износваше и пожълтяваше, кухненският плот загниваше заради влагата, която се събираше около ръба на мивката. Разклатените дъски по стълбището и в преддверието бяха грубо заковани с гвоздеи; дупките по виниловата тапицерия на столовете в кухнята бяха залепени отгоре с изолирбанд или просто бяха оставени да зеят, като от тях стърчаха късове от пълнежа. Леля Тереза се захващаше да чисти само от време на време. По лицето й бе изписана умора като на майка, която току-що е изпратила децата си на училище. Баща ми непрестанно се оплакваше от нея, но и в сръдните му се долавяше умора и примирение. Сякаш нищо от войнствеността на леля Тереза не се бе сломило през годините, не бе притъпило нейния отказ да се впише в представата, споделяна от всички за ролята на стопанката на един дом.

— Само не си въобразявай, че ще се грижа за теб до края на живота ти.

И в заплахата й се долавяше непоколебимост, която я правеше да звучи напълно правдоподобна и ме караше да си мисля, че тя е успяла да прозре как целият й живот ще се окаже похабен, ако остане при нас, та затова мълком замисля бягството си.

В банята ме посрещна всепроникваща влага, която бе започнала да разваля дори хоросана около ръбовете на ваната. Парченца от него бяха изпопадали и оголваха металната мрежа отдолу и празното пространство зад нея. Докато се къпех, не преставах да си мисля за баща ми, за леля ми, макар да си седях гол и самотен. Пред погледа ми се изнизваха всички години, през които те също се бяха къпали тук, докато банята около тях бавно се е рушала. Веднъж не издържах и се разридах, бавно и безутешно, хлипанията се изтръгваха от корема и гърдите ми — като че ли над всичко се бе спуснал толкова гъст мрак, че нищо наоколо не се виждаше, а пък мъката ми край нямаше, тъй че никакви хлипания не можеха да я удавят. Може би за пръв път след края на учебната година аз си спомних за Марни и за всички онези неща, които й бях наговорил. Прииска ми се тя също да можеше да преживее това, което изпитвах в този миг: и неприятно хладката вода в банята, и ронещите се стени наоколо, и тази странна светлина, която се процеждаше тук, кехлибарена и нереална като есенен здрач след обилен дъжд.

Няколко дни работих с баща ми по новите оранжерии — двамата монтирахме окачените стелажи към надлъжните подпокривни греди, докато Роко и Доменико напредваха след нас, заети с окончателното им закрепване. Имаше някаква колебливост в него, сякаш внезапно му се бе приискало да ме включи по-активно в цялата дейност. И тази колебливост висеше във въздуха помежду ни като мъчителен, но неизказан въпрос.

— Сега младите са по-различни, с тяхното учене и всичко останало. Но тук ти можеш да се научиш как е правилно да се върши всичко необходимо. — Неговият несъвършен английски го правеше да изглежда уязвим и недодялан. — През половината от времето ние просто се възползваме от шансовете, понеже не знаем какво може да повлияе на реколтата. Докато ти с всяка година ставаш все по-учен. Мислех си, че Роко и Доменико могат да изкарат някакви курсове, ама техният баща не ще и да чуе за това. Иска от тях само да му работят. Такъв бил, рече той, неговият бизнес.

Нарани ме да го видя толкова приказлив и едновременно с това засрамен от приказките си, може би търсеше начин да удовлетвори нуждата от разтоварване. Но аз не можех да му предложа нищо в замяна, исках само да бъда в добри отношения с него, но в същото време да се освободя от него, да очертая по-ясно линията, която ни разделя. В моята представа за бъдещето той нямаше място, а само задължението да остане на заден план.

Не се видях с Рита до края на юни, защото донякъде се надявах да получа покана, която така и не пристигна. Накрая една вечер, кипящ от негодувание, импулсивно се появих пред прага на семейство Амхърст. От там нататък моите посещения се възстановиха според старите правила. Още при първото ми посещение там обаче ме поразиха някои нови, характерни подробности в този дом: лепенките с изображения на крави и теленца по перваза под кухненския прозорец; изплетените на една кука покривчици, откривани дори в банята, и въобще всичките онези свидетелства за уют, на които досега не бях обръщал внимание, може би защото се засенчваха в паметта ми от образа на г-жа Амхърст. Но извън тези затрогващи впечатления не извлякох нищо приятно и нищо ново. Ако въобще в моите посещения се криеше някаква логика на учтивост, ако нещо ме тласкаше да упорствам с тях въпреки неловкостта, неудобството и тягостната скука, то бе единствено смътната вяра, че моята настойчивост все някак и все някога ще бъде възнаградена. Когато се завръщах у дома, ме обземаше чувство за вина, страхувах се, че татко може да прочете в очите ми спотаеното признание, че съм го предал. Рита бе всичко, което имах в Мърси, нямаше нищо друго, което да ме задържа тук, нито моето семейство, нито отдавна зарязаните приятели, нито самото място, което никога не се превърна в мой дом. Така че моите посещения представляваха може би един вид очакване, както и израз на някакво мое желание да имам роля в бъдещето на Рита.