Нино Ричи - В стъклената къща

Така се случи, че ние тримата — Рита, Елена и аз — се бяхме строили пред телевизора точно в деня, в който президентът Никсън се оттегли от Белия дом; внезапно прекъснаха филма, който гледахме; на екрана се появи водещият на новинарската емисия, а след него и самият Никсън.

— Това е ужасно отегчително — веднага отсече Рита.

Погледахме кадрите в продължение на още няколко минути, след което Рита се надигна и отиде да смени канала.

— Остави го — рекох аз.

Но тя започна да превключва поред всички канали. На всеки от тях показваха само Никсън, тя обаче продължи да търси нещо друго.

— Казах ти да го оставиш.

Накрая превключи на УКВ диапазона и най-после попадна на някакъв канал, където даваха филм. Едва тогава се върна на стола.

Побеснях. За миг се поколебах дали да не я зашлевя, но оставих гневният ми пристъп да отмине като спазъм. От стола си Елена ме удостои с един бегъл многозначителен поглед, а после тримата останахме така само споглеждайки се сред напрегнатата тишина.

След няколко минути не издържах и станах, без да отроня дума. Веднага напуснах къщата. За малко останах неподвижен в колата, за да изчакам кръвта ми да престане да бушува. Едва тогава дадох на задна скорост по алеята за автомобили до къщата на семейство Амхърст, но чух свирепо изскърцване на спирачки и моментално натиснах педала за моите. На улицата една непозната кола се бе заковала на метри от моята. После се извъртя рязко и шофьорът злобно ме изруга:

— Задник!

Спрях чак на паркинга до стария път Талбът. Ръцете ми още трепереха. Усетих как очите ми се наливат със сълзи. Не ми се искаше да ги сподавя, но и не можех да си позволя да се разридая. Внезапно ме налегна незапомнена слабост и за миг си помислих, че съм напипал истинската същност на Рита, което ме покърти по-дълбоко от всички останали неразбории в отношенията ни, повече дори от собствената ми ярост срещу нея, повече от нуждата ми да продължавам да се виждам с нея; не желаех да оставам заслепен от този болезнен миг, когато всичко в мен моментално се обърна срещу нея.

До края лятото посетих дома на семейство Амхърст само два пъти. Първият път останах да гледам някакъв филм по телевизията, бях потънал в мрачно мълчание, а Рита ми демонстрираше способността си да имитира пълно безразличие, но все пак като че ли се опитваше да кръжи около причината за нашия разрив. Може би бе необходимо много малко, за да се оправят още тогава отношенията ни, може би само един дребен жест на великодушие и добронамереност. Жест, разумен и всеопрощаващ, жест от онези, каквито е редно да се очакват от по-голям и по-зрял брат, какъвто исках да бъда за нея, весел, безгрижен, съзрял и щедър, способен да намира изход дори от най-трудната и деликатна ситуация. Но вместо това аз можех да й предложа единствено моята нацупеност, която все пак бе по-поносима от разяреността. Пък и беше нещо като основа за общуване и може би бе по-приемлива от типичната за мен неловка свитост, която оставаше единствената алтернатива за поведение. После, към края на посещението ми, дойде моментът, в който двете с Елена отново започнаха да си разменят неясните си за мен шеги и подмятания и аз вече се оказах напълно забравен. За миг се опитах да се видя в онази светлина, в която Рита ме виждаше, да разбера нейното по детски объркано възприемане на околните, очакванията й за това какво биха могли да поискат от нея. Прозрях как тя инстинктивно се отвръща от мен, като от въпрос, чийто отговор не можеше да налучка.

Последното ми посещение бе в самия край на лятото. Поканиха ме на вечеря у семейство Амхърст. През цялата вечер цареше атмосфера, която недвусмислено подсказваше за окончателното приключване на съответния период, както и за неизказаното, но лесно доловимо облекчение при мисълта за предстоящото ми заминаване за университета. Странно бе отново да се съберем в стария, добре познат състав, като спазваме всички предишни формалности, но особено необичайно бе да се видят Рита и Елена да съблюдават етикета и да пазят тишина и благоприличие. Сякаш изведнъж отново се бяха смалили. В първите минути имах чувството, че те са по-чужди от мен на света на двамата Амхърст, по-зле от мен го разбираха; нещо в тяхната сдържаност ме подтикна внезапно да проумея колко чужди са те на атмосферата, царяща в този дом. Може би не ставаше въпрос само за дистанцията, която разделя децата от възрастните, а за нещо повече — толкова необяснимо бе тяхното присъствие в един дом, на който те не принадлежаха.